Читать «Вечен живот» онлайн - страница 117

Така или иначе, побързах да грабна чиниите и да изчезна в голямата и все още сумрачна в този час на деня трапезария. Бях изнервена, притеснена и пренавита, а не се бях чувствала така от… седмици. Веднага щом отидех на работа, планирах да се скрия в задната стаичка на магазина с кутия боя за коса. Смятах този път да се спра на кестенявото.

Вратата откъм кухнята се отвори и Солис влезе в трапезарията, понесъл няколко клонки. Кимнах, без да срещам погледа му. Той сложи голяма ваза в центъра на масата и постави вътре клонките, оформяйки красиво подобие на икебана с височина от около метър.

— Карам ги да цъфтят — каза той, докато нежно прокарваше пръсти по кората. — Не чрез магика, а просто като ги вкарвам вътре на топло. Дали е грешно да караш нещо да се променя против природата му?

Изглежда, че говореше на себе си, без дори да ме поглежда, и аз се надявах, че въпросът не е насочен към мен. Екзистенциалната философия определено не ми е силна страна, преди да съм изпила първото си кафе за деня.

Тихо заобиколих масата и започнах да подреждам тежките и красиви чинии на Ривър от осемнайсети век по местата им.

— Как мислиш, Настасия? — попита ме Солис, приковавайки ме с въпроса си подобно на колекционер, който забива пеперуда с игла върху обшита с кадифе поставка. — Мислиш ли, че е грешно да караш нещо да се променя против природата му? Като тези клонки например. Между другото, от какво растение смяташ, че съм ги откъснал?

Огледах клонките във вазата. Като за начало трябваше да спечеля малко време. Кората им беше светла и напомняше по-скоро за храст, отколкото за дърво. Беше растение, което цъфтеше рано, защото все още не беше дошла зима, а според думите му тези цветове трябваше да се разтворят от топлината вътре.

Пробвах да налучкам:

— Форзиция?

Той се усмихна и аз се почувствах абсурдно доволна от себе си, като дресиран тюлен, който беше изпълнил номера си перфектно.

— А сега другият ми въпрос. Дали е грешно да караш нещо да се променя против природата му?

С тъга осъзнах, че поредният Момент Да Бъда Образована се беше промъкнал до мен, когато гардът ми беше свален. Въпросът беше зададен небрежно, но отговорът определено не трябваше да бъде такъв. Различни варианти започнаха да се блъскат из лишения ми от кофеин мозък.

— Като да тренираш кучета, например? — пробвах се аз.

Той се усмихна търпеливо. Малко неща са по-неприятни от една търпелива усмивка.

— В природата на кучетата е да работят за човека. Те са били опитомени преди толкова хиляди години, че вече е в природата им да приемат или дори да изискват тренировка. Тренировките не са в разрез с природата им. Тук говорим за това, че принуждаваме тези пъпки да разцъфтят извън обичайния сезон просто за да си доставим удоволствие. Това е само един пример. Друг би бил преграждането на река с бент. Или изолацията на даден човек, защото хората по природа са социални създания. Те не са създадени да бъдат сами.