Читать «Сънища за богове и чудовища» онлайн - страница 2

Тя не го беше сторила, нито някога би могла да направи... това.

Но превземеше ли я сънят, вече нищо друго нямаше значение - нито логиката, нито здравият

разум, нито дори законите на физиката. Ужасът и вината заличаваха всичко.

Изсмукваха го.

Когато риданията най-после утихнаха и тя вдигна глава, Гейбриъл седеше на ръба на леглото, тревожен и преливащ от съчувствие. Гейбриъл Единджър притежаваше някаква контешка изтънченост, заради която не u беше никак трудно да си го представи с папийонка в близко бъдеще. А защо не и с монокъл. Той беше невролог, вероятно най-умният човек, когото Елиза познаваше, както и един от най-милите хора. Двамата бяха научни сътрудници в Националния природонаучен музей „Смитсониън“ - НПМ - и постепенно се сприятелиха, макар и да не бяха точно приятели, през последната година, откакто приятелката на Гейбриъл се премести в Ню Йорк заради своята докторантура, а на него му трябваше съквартирант, за да поеме част от наема. Елиза още от самото начало си даваше сметка, че е рисковано да смесва личния живот с работата точно по тая причина. Заради това.

Писъците. Риданията.

На някой заинтересован нямаше да отнеме кой знае колко време, нито щеше да се наложи да копае надълбоко, за да установи... докъде се простира анормалността... върху която беше построен този неин живот. Понякога u се струваше, че се опитва да вдигне къща върху подвижни пясъци. Но тъй като сънят от известно време не я беше тревожил, тя се изкуши да се престори на нормална двайсет и четиригодишна докторантка с обичайни грижи и проблеми и с ограничен бюджет. Напрежението около дисертацията, злобният колега в лабораторията, стипендията, наемът.

Чудовищата.

- Извинявай - каза тя на Гейбриъл. - Мисля, че вече съм по-добре.

- Хубаво. - По-късно, след една напрегната пауза, той продължи ведро. - Чаша чай?

Чай. Мимолетна надежда за нормалност.

- Да - отвърна Елиза. - Ако обичаш.

Той с бавна крачка тръгна да сложи чайника, а тя направи опит да се съвземе. Навлече халата, наплиска се с вода, издуха си носа и се погледна в огледалото. Лицето u беше подпухнало, очите - кръвясали. Страхотно. Иначе имаше хубави очи. Вече беше свикнала непознати да u правят комплименти заради тях. Очите u бяха големи, с дълги мигли, ясни - поне когато бялото не кръвясваше от рев - и с няколко нюанса по-светлокафяви от кожата, което ги правеше да изглеждат сияйни. Точно сега обаче я побиха тръпки, когато си даде сметка, че погледът им е леко... налудничав.

- Ти не си луда - каза на отражението си и в това уверение се долавяше известна категоричност - търсено успокоение, давано по навик. Ти не си луда и никога няма да бъдеш.

Но под него течеше друга, много по-отчаяна мисъл.

На мен това не може да ми се случи. Аз съм посилна от останалите.

Обикновено си вярваше.

Когато Елиза отиде при Гейбриъл в кухнята, часовникът на фурната показваше четири сутринта. Чаят вече беше на масата, а с него и отворена половинлитрова кутия сладолед, от която стърчеше дръжката на лъжица. Той u го посочи.