Читать «Гангстерски рап» онлайн - страница 220

Джъстин преглътна.

— Е? Кажи, струва ли си? — повтори той.

— Да.

— Защо? За да помагаш на една тайфа скапани дрогирани кучки и на сбърканите им хлапета, за които на тях и бездруго не им пука. Повечето от тия кучки оставят хлапетата си да умрат сред боклуците, стига това да означава още една лула с кока. Какво, мамка му, си мислеше, че можеш да направиш за тях?

— Да им помогна да спрат.

— Какво да спрат? Да се друсат?

— Да.

Арчи се разсмя.

— Говна! Майната ти, ти да не си се напушила бе, момиченце? Глупости! Знаеш ли какво?

— Какво?

— Тези кучки от твоя център? Те идват ей тука и си купуват говната от мене. Друсат се и после се връщат да отмъкнат каквото успеят от теб. Нищо няма да спреш.

— Но теб те спряхме, нали?

— Да бе, и кои сте тези „ние“? Ти и оня дебел задник Блум, и неговите негри мюсюлмани? Оня педераст вече е мъртъв, мила. Мюсюлманинът също. Напълних му задника с олово. Ченгетата не можаха да ме спрат. Шибаното ченге, което се навърташе около теб? Ще му пръсна задника, преди всичко тук да свърши. Просто ще го направя, мамка му, преди да се махна. Ще ми дойде точно където го искам. В момента стърчи край Хъдсън. Мога да го разкарвам из целия град, да си седя до него и да му пусна куршум в главата, когато си поискам. Ще свърша, преди да се е усетил. Мамка му! И никой не може да ме спре да подпаля и твоя задник, да срина това място до земята. Е, какво постигна, освен че бяха избити толкова хора? Нищо няма да се промени. Дрогата няма да изчезне от този квартал. И да не съм аз, ще бъде някой друг негър, който ще я шитка. Тия хора нямат нищо друго. Друсачите и не искат друго.

Джъстин прояви достатъчно благоразумие, за да не го прекъсва. Докато говореше, нямаше как да я запали.

— Нито едно шибано нещо, което ти можеш да им дадеш, няма да им е по-скъпо от праха, скъпа. Нито едно шибано нещо. Какво, по дяволите, те накара да си въобразиш, че ще успееш?

Джъстин се насили да отговори, все едно че Арчи заслужаваше отговор, разбирайки, че колкото повече говори, толкова по-дълго ще живее. Може би някой щеше да ги чуе. Може би някой щеше да забележи отвън примигващата светлина. Някъде дълбоко в себе си тя все още вярваше, че Шоу ще я намери.

— Но те са човешки същества, нали? Нима наистина смяташ, че искат да живеят по този начин? Че единственото, което им е останало, е прахът?

— Какво друго им е останало, мамка му? Работа? Семейства? Място за живеене, където няма да дойде някой и да им отнеме това, което имат при първа възможност? Ти ли ще промениш всичко това?

— Може би. Поне за малцина.

— Ха. За да го направиш, в този скапан лайнарник ще ти трябва нещо повече от ченгета и мюсюлмани. Стискало ти е много, маце, да дойдеш тук. Да предизвикаш цялата тая бъркотия. Но нищо не направи, освен че предизвика смъртта на един куп хора и само премести тая свинщина на друго място.

— Не съм съгласна. Все още смятам, че тези хора трябва да получат шанс.