Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 81

Когато навършели трийсет години, тъпоумните внезапно остарявали. Побелявали и напълно оплешивявали. Очите им помътнявали. Яките им мускули (като на Тия Джафърдс и Залман Хуник сега) атрофирали. Понякога умирали тихо в съня си. Понякога получавали язви по кожата, но най-често в корема или в главата. В мозъка. Всички умирали много преди обичайната възраст. При някои смъртта идвала като внезапния растеж в юношеството: с нетърпими болки. Еди се запита колко от тези идиоти, умиращи от нещо, подобно на рак, биват удушавани или просто приспивани със силни медикаменти от близките си. Не се престраши да зададе този въпрос, но предполагаше, че са доста. Хората от Кала, освободили езиците и спомените си, навярно можеха да разказват много, но Роланд не им позволи:

— Сега разкажете за Вълците, моля аз. Колко от тях идват?

— Четирийсет — отвърна Джафърдс.

— В цяла Кала ли? — намеси се Слайтман Старши. — Не, повече. — Обърна се към Тян едва ли не виновно: — Когато дойдоха последния път, ти си бил на не повече от девет. Аз бях на двайсет и няколко. Четирийсет в града може би, но в околните ферми дойдоха още. Бих казал по-скоро шейсет, Роланд-сай, дори осемдесет.

Роланд погледна Овърхолсър и вдигна вежди.

— Оттогава са минали двайсет и три години — отвърна той, — но мисля, че са били шейсетина.

— Наричате ги Вълци, но какви са всъщност? Хора ли са? Или нещо друго?

Овърхолсър, Слайтман, Тян и Заля се спогледаха — за миг Еди почувства как споделят общ кеф, почти ги чуваше. Почувства се самотен и отритнат, както се чувства човек, когато види влюбени да се целуват на улицата, прегърнати, впили погледи един в друг, опиянени. Е, нямаше причина за това, нали? Той имаше своя ка-тет, своя кеф. Да не говорим, че имаше и жена.

Междувременно Роланд нетърпеливо кършеше пръсти, сякаш искаше да каже: „Хайде, хайде, да не губим време.“

— Не се знае какво са — отвърна Овърхолсър. — Приличат на хора, но носят маски.

— Маски на вълци ли? — попита Сузана.

— Да, на вълци, сиви като конете им.

— Със сиви коне ли идват? — сепна се Роланд.

Настъпи кратко мълчание и Еди отново почувства това усещане за кеф и ка-тет, на свързани умове чрез нещо, наподобяващо телепатия.

— Дявол го взел! — възкликна Овърхолсър, сякаш казваше: „И още как; не ме обиждай с такива глупави въпроси.“ — Сиви коне. Носят сиви панталони, които приличат на кожа. Черни обувки с големи остри стоманени шпори. Зелени наметала с качулки. И маски. Знаем, че са маски, защото сме намирали изоставени. Приличат на метални, но гният като месо, дяволски бързо.

— Аха.

Овърхолсър го изгледа, наклонил леко глава като че питаше: „Абе ти малоумен ли си, или просто бавноразвиващ се?“

Слайтман се намеси:

— Конете им са бързи като вятъра. Някои носят по едно дете пред седлото и едно отзад.

— Наистина?