Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 47

Колелата на инвалидната количка не бяха оставили следи върху гниещите листа. Сега обаче Роланд виждаше счупени клонки, показващи пътя и. С приближаването към тресавището колелата бяха затъвали все повече в меката почва. След двайсетина крачки Роланд забеляза, че в коловозите се е събрала вода. Сузана обаче бе твърде опитна, за да затъне. Малко по-нататък той се натъкна на самата количка. Панталонът и ризата на Сузана бяха на седалката. Беше навлязла в блатото гола, само по набедрена превръзка.

Над локвите застояла вода се носеха ефирни дантели мъгла. Тук-там се издигаха затревени островчета. Сред едно от тях стърчеше дебел кол. За него бе вързано нещо, което отначало Роланд взе за хилав старец. Оказа се скелет. Черепът бе строшен на челото, между очните кухини зееше триъгълна дупка. Несъмнено тази рана бе причинена от някаква примитивна бойна тояга и скелетът (или неспокойният му дух) бе оставен да означи нечия територия. Племето вероятно отдавна бе измряло или се беше преселило, но предпазливостта никога не бе излишна. Роланд извади револвера си и продължи след жената. Прескачаше от туфа на туфа, от време на време присвиваше очи заради болката в бедрото си. Наложи се да мобилизира всичките си умения, за да не изостава. Вероятно защото се стремеше да не намокри дрехите си. Тя бе гола като русалка и се движеше като дете на водата, сякаш ходеше по твърда земя. Пропълзяваше през по-големите островчета, с плуване преминаваше разстоянието, спираше от време на време, за да се отърве от някоя пиявица. Наблюдавани отстрани, пълзенето и пързалянето и в тинята се сливаха в плавно змиевидно движение.

Продължи около половин километър навътре в тресавището, Стрелеца търпеливо я следваше. Стъпваше колкото се може по-безшумно, макар че едва ли се налагаше; духом тя бе много далеч оттук.

Накрая Сузана спря, изправи се на чуканчетата си и се хвана за два храста, за да запази равновесие. Загледа се в черната повърхност на едно езерце. Стрелеца не можеше да определи колко е голям водоемът, защото бреговете му се губеха в мъглата. Водата обаче излъчваше светлина, слабо, разсеяно сияние, идващо сякаш от самото дъно, вероятно от потънали и бавно разлагащи се дървесни останки. Сузана се взираше в покритото с жабуняк блато като кралица, наблюдаваща… какво? Какво виждаше? Отрупана трапеза? Така му се струваше. Почти си я представяше. Сякаш част от възприятията и стигаха до него; действията и думите и също го потвърждаваха. Илюзията за зала с богата трапеза бе начин за скриване на Мия от Сузана, както Одета и Дета бяха останали разделени. Мия сигурно имаше не една причина да пази съществуването си в тайна, но несъмнено най-важната от тях беше новият живот, който носеше в утробата си.

„Мъничето“, както го наричаше.

Сетне с рязко движение, което винаги го стряскаше (макар че го беше виждал и преди), тя тръгна на лов между тръстиките. Роланд я наблюдаваше със смесени чувства на ужас и похот. Сега, вместо да отстранява пиявиците от тялото си и да ги хвърля, тя ги лапаше като бонбони. Мускулите на бедрата и се открояваха като опънати въжета. Кожата и блестеше като мокра коприна. Когато се обърна към него (Роланд се беше скрил зад едно дърво и се бе слял със сенките), той видя, че гърдите и са наедрели.