Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 204

Сега той седеше с кръстосани крака върху едно от одеялата, дадени им от Заля, другите две бяха отметнати встрани. Гледаше навън към верандата и реката. Луната ту излизаше иззад облаците, ту се скриваше и околността ту се окъпваше в сребристо, ту потъваше в сянка. Еди не виждаше почти нищо. Стоеше заслушан в шумовете на долния етаж, където се намираха конюшнята и кошарите. Тя беше някъде там, но, за Бога, толкова тихо се движеше.

„Коя всъщност е тя? Роланд твърди, че се нарича Мия, но това е само едно име. Коя е всъщност?“

Не, не беше само име. Според Стрелеца на свещения език това означаваше „майка“. Майка. „Да, но не майка на детето ми. Мъничето не е мой син.“

Отдолу се чу тихо подрънкване, после изпращяване на дъска. Еди застина. Тя наистина беше там. Бе започнал да се съмнява, но сега беше сигурен.

Когато се събуди от може би шестчасов дълбок и безпаметен сън, Еди установи, че Сузана я няма. Той се приближи до горната врата на сеновала, която бяха оставили отворена, и погледна навън. Тогава я видя. Дори на бледата слънчева светлина си даде сметка, че в инвалидната количка не седи Сузана. Не, това не беше неговата Сюз, нито Одета Холмс или дори Дета Уокър. Това бе напълно непозната жена. Тя…

„Видях я в Ню Йорк, само че тогава имаше крака и знаеше как да ги използва. Имаше крака и не искаше да се приближава твърде много до розата. Изтъкна достатъчно основателни причини, но коя беше истинската? Според мен се боеше, че розата ще навреди на онова, което расте в корема и.“

Въпреки това той изпитваше жалост към жената. Независимо коя беше и какво носеше, тя се беше забъркала в това, за да спаси Джейк Чеймбърс. Беше задържала демона в себе си, за да даде възможност на Еди да използва ключа, който бе изработил.

„Ако го бях направил по-бързо, ако не бях такъв мухльо, може би това нямаше да и се случи.“

Еди пропъди тази мисъл. Имаше известна истина, разбира се — той наистина се беше колебал твърде много, докато дялкаше ключа и затова закъсня за измъкването на Джейк, — но с такива мисли нямаше да постигне нищо. Все едно да се самобичува.

Която и да беше, сърцето му принадлежеше на тази жена. В тишината на нощта, в редуващите се светли и тъмни петна на лунната светлина тя обикаляше двора с количката на Сузана… напред… назад… наляво… надясно. Малко му напомняше за старите роботи на поляната на Шардик, които Роланд го беше накарал да застреля. И нищо чудно. Преди да се събуди, бе сънувал точно тях и думите на Роланд: „Това са едни нещастни същества. Еди ще ги избави от мъките им.“ И той го беше направил, макар и след известно убеждаване от страна на Стрелеца. Бе убил робота с вид на змия; онзи, който приличаше на тракторчето играчка, което бе получил за един рожден ден; и злонравния стоманен плъх. Беше застрелял всичките с изключение на последния, някакъв механичен летателен апарат. Той бе останал за Роланд.

Също като старите роботи, жената в двора искаше да отиде някъде, но не знаеше къде. Искаше нещо, но не знаеше какво. Въпросът бе какво трябваше да направи той?