Читать «Пленница на короната» онлайн - страница 54

— Съжалявам за загубата ти — казва той.

Тя едва го поглежда.

— Нашата загуба — поправя го. — Беше момче.

Красивото му лице е безстрастно. Предполагам, че майка ни вече му е казала.

— Ще има други — казва той. Прозвучава повече като заплаха, отколкото като успокоение. Той отива до вратата, сякаш няма търпение да излезе от каютата. Питам се дали миришем, дали може да усети по нас миризмата на смърт и страх.

— Ако почти не бяхме загинали в морето, мисля, че бебето щеше да оживее — изрича тя с внезапна злоба. — Ако бях в замъка Уорик, щях да имам акушерки, които да се грижат за мен. Можех да сложа благословения пояс, а свещеникът щеше да се моли за мен. Ако не беше потеглил с баща ми срещу краля и не се беше върнал у дома победен, щях да родя сина си у дома и сега той щеше да е жив — тя прави пауза. Красивото лице на Джордж е напълно безизразно. — Вината е твоя — казва тя.

— Научих, че кралица Елизабет отново очаква дете — отбелязва той, сякаш това е отговор на нейното обвинение. — Дай боже тя да роди още едно момиче, или мъртво момче. Трябва да се сдобием със син преди нея. Това е само временен неуспех, не е краят — той се опитва да й се усмихне ободрително. — Не е краят — повтаря той и излиза.

Изабел само ме поглежда с безизразно лице.

— Това е краят на моето бебе — отбелязва тя. — Със сигурност, това е неговият край.

Никой, освен баща ми не знае какво става и макар да изглежда, че сме бездомни и победени, изхвърлени при устието на Сена, той е странно весел. Флотът му от бойни кораби се измъква от Саутхамптън и се присъединява към нас, така че той отново има под свое командване бойци и големия си кораб «Тринити». Пише постоянно и изпраща съобщения на френския крал Луи; но не ни съобщава какво крои. Поръчва си нови дрехи и нарежда да ги скроят по френската мода, носи кадифена шапка върху гъстата си кафява коса. Преместваме се във Валон, за да може флотът да се подготви в Барфльор за нахлуването в Англия. Изабел се премества безмълвно. На нея и Джордж са дадени красивите стаи на горния етаж на господарската къща, но тя отбягва Джордж. По-голямата част от деня прекарва с мен в приемната на майка ни, където отваряме прозорците, за да влиза въздух, и затваряме капаците, за да не пропускат слънцето, и седим цял ден в топъл полумрак. Много е горещо и горещината се отразява зле на Изабел. Тя се оплаква от постоянно главоболие, от умора дори сутрин, когато току-що се събужда. Веднъж отбелязва, че не намира смисъл в нищо, и когато я питам какво има предвид, тя просто поклаща глава, а очите й се изпълват със сълзи. Седим на каменния перваз на прозореца на голямата стая и гледаме навън към реката и зелените поля оттатък, и никоя от нас не може да види смисъл в каквото и да било. Никога не говорим за бебето, което майка ни отнесе в малката кутия и го хвърли в морето. Никога не говорим нищо за бурята, или вятъра, или морето. Никога не говорим много за каквото и да е. Седим мълчаливо през по-голямата част от времето, и не изпитваме нужда да говорим.