Читать «Пленница на короната» онлайн - страница 53
Филипа Грегъри
Цари тишина.
Изабел стене тихо. Виждам, че кърви, но никой не спира кръвта от раните й. Майка ми е увила топло бебето. Една от жените вдига усмихнат поглед, лицето й е покрито с петна от сълзи. Всички чакаме тъничкия плач, чакаме усмивката на майка ми.
Изтощеното лице на майка ми е сиво.
— Момче е — изрича тя дрезгаво: именно това, което всички искаме да чуем. Но странно, в гласа й няма радост, а устните й са мрачно присвити.
— Момче? — повтарям с надежда.
— Да, момче е. Но е мъртво. Той е мъртъв.
11
Моряците свалят платната и ги откарват на доковете, за да бъдат поправени, и изстъргват мръсотията от кралската каюта, където дъските са изцапани с петна от кръвта на Изи и моето повръщане. Казват, че е цяло чудо, дето не сме се удавили в бурята, говорят за собствения си ужас, когато веригата се вдигна и препречи входа на пристанището в Кале. Казват, че единствено тежестта от натиска на баща ми върху руля направила възможно за кормчията да извърти кораба. Казват, че не искат да предприемат такова плаване никога повече, но ако се наложи, биха го сторили само с баща ми на руля. Казват, че той ги спасил. Но никога повече не искат да плават с жени на борда. Клатят глави. Никога повече с жени, които са преследвани от омагьосан вятър. Ликуват заради оцеляването си. Всички мислят, че корабът е бил прокълнат — с бременна жена и мъртво бебе на борда. До един вярват, че корабът е бил преследван от омагьосан вятър, призован със свирене от кралицата, за да ни отвее в ада. Където и да отида на борда, се възцарява незабавно и пълно мълчание. Мислят си, че призованият от вещиците вятър е преследвал нас, и ще продължи да ни следва. Винят нас за всичко.
Изваждат сандъците от трюма и ние най-после можем да се измием и преоблечем. Изабел още кърви, но става и се облича, макар че роклите висят странно по тялото й. Гордо изпъченият й корем вече го няма, изглежда просто тлъста и болна. Благословеният пояс на Изи и поклонническите амулети, предназначени за усамотението й преди раждането са разопаковани заедно с накитите й. Тя ги слага в ковчежето край леглото ни, без да каже нищо. Между двете ни се е настанила безмълвна неловкост. Случило се е нещо ужасно, толкова ужасно, че дори не знаем как да го назовем или да говорим за него. Тя ме отвращава, отвращава себе си, и ние не казваме нищо за това. Майка ни отнася мъртвото бебе в една кутия, някой прочита молитва над него — поне така мисля — и го хвърля в морето. Никой не ни казва нищо, а ние не питаме. Знам, че моето неопитно дърпане измъкна крака му от ставата; но не знам дали съм го убила. Не знам дали Изи мисли това, или майка ни го знае. Така или иначе никой не ми казва нищо, и аз няма да говоря за това никога повече. Отвращението и ужасът тежат в корема ми като гаденето при морска болест.
Тя би трябвало да бъде в усамотение, докато се пречисти в църква, би трябвало всички да останем затворени в покоите й заедно с нея в продължение на шест седмици, а после да излезем, за да бъдем пречистени. Но не съществуват традиции за раждането на мъртво бебе при призована от вещици буря в морето; изглежда, че нищо не е както трябва. Джордж идва да я види, когато каютата е почистена, а леглото й е застлано с чисти чаршафи. Тя си почива, когато той влиза, навежда се над леглото, за да целуне бледото й чело, и ми се усмихва.
