Читать «Пленница на короната» онлайн - страница 47

— Отведете ме до каютата на дамите, а после до корабната кухня — изкрещявам, за да надвикам писъка на вятъра.

— Бог да ни пази, Бог да ни пази, загубени сме!

Той се отдръпва от мен.

— Отведете ме до каютата на дамите, а после до кухнята! — изкрещявам му. — Заповядвам ви. Майка ми ви заповядва.

— Това е вятър, призован от вещица — изрича той с ужасяващ тон. — Излезе веднага щом жените се качиха на борда. Жени на борда, едната — умираща: те носят омагьосан вятър.

Той се отскубва от мен и едно внезапно надигане на кораба ме запраща върху перилата. Вкопчвам се в тях, когато мощна стена от вода се издига пред кърмата, а после връхлита върху нас. Подхваща ме, повдигайки ме така, че краката ми се отделят от пода, спасяват ме само ръцете ми, които стискат въжетата, и роклята ми, закачила се за един клин; но водата отнася мъжа до мен. Виждам побелялото му лице в зелената вода, когато тя го изхвърля над перилото, и той минава покрай мен, преобръщайки се отново и отново във вълната, с размахващи се ръце и крака; устата му се отваря и затваря като на риба, сипеща ругатни. В миг той се изгубва от поглед, а корабът се разтърсва под мощния удар от морето.

— Човек зад борда! — изкрещявам. Гласът ми е тънък и писклив като звук на малка гайда на фона на блъскащите барабани на бурята. Оглеждам се наоколо. Хората от екипажа са се привързали по местата си: никой няма да му помогне. Водата се оттегля от палубата покрай коленете ми. Вкопчвам се в парапета и хвърлям поглед настрани, но той е изчезнал в тъмнината на черните води. Морето го е погълнало, без да остави следа. Корабът се люлее в браздата между вълните, но се задава нова, извисяваща се вълна. Внезапно проблеснала мълния ми показва вратата към кухнята, аз се откъсвам от клина, който ме спаси, и се втурвам към вратите.

Водата е угасила огньовете, помещението е пълно с дим и пара, тенджерите и тиганите се удрят с трясък в куките, докато се люшкат насам-натам, готвачът е приклещен зад масата си.

— Трябва да запалите огъня — изричам задъхано. — Трябват ни греян ейл с подправки и гореща вода.

Готвачът се изсмива в лицето ми.

— Потъваме! — изрича той с безумен смях. — Потъваме, а вие идвате тук и ми искате греян ейл!

— Сестра ми ражда! Трябва да намерим гореща вода!

— За да направите какво? — пита ме той, сякаш това е някаква игра на въпроси и отговори. — Да я спасите, за да може да роди храна за рибите? Защото несъмнено нейното бебе ще се удави, а с него и тя, и всички ние с тях.

— Заповядвам ви да ми помогнете! — изричам през стиснати зъби. — Аз, Ан Невил, дъщерята на кралесъздателя, ви заповядвам!

— Е, ще й се наложи да мине без тези неща — казва той, сякаш изгубил интерес. Докато говори, корабът се накланя силно и вратата се разтваря с трясък. Нахлулата вода залива стълбите и се разбива в огнището.

— Дайте ми малко платно — настоявам. — Парцали. Каквото и да е. И една лъжица, която да захапе.