Читать «Пленница на короната» онлайн - страница 46

— Бебето! — хълца тя.

— Ще изпратя майка ви — казва баща ни припряно и се втурва през вратата, затваряйки я здраво след себе си. Изчезва незабавно в градушката. От време на време светкавиците показват градушката като бяла стена, която се разбива върху нас, и после всичко пак става черно. Най-ужасно от всичко е черното небитие.

Сграбчвам ръцете на Изабел.

— Имам болки — изрича тя жално. — Ани, имам болки. Наистина ме боли — лицето й внезапно се разкривява и тя се вкопчва в мен, стенейки. — Не вдигам шум за нищо, Ани, не си придавам важност. Наистина изпитвам болка, ужасна болка. Ани, наистина имам болки.

— Мисля, че бебето идва — казвам.

— Не още! Не бива! Твърде рано е. Твърде рано е. Не може да се роди тук! Не и на кораб!

Отчаяно поглеждам към вратата. Майка ни сигурно ще дойде, нали? Със сигурност Маргарет няма да ни изостави, със сигурност дамите ще дойдат? Не е възможно двете с Изабел да се вкопчваме една в друга по време на гръмотевична буря, докато тя ражда, без никой да дойде да ни помогне.

— Имам пояс — казва тя отчаяно. — Благословен пояс за помощ при раждане.

Всичките сандъци с вещите ни са натоварени в трюма. В каютата няма нищо за Изабел, освен малка кутия с бельо за смяна.

— Икона, и няколко поклоннически реликви — продължава тя. — В резбованата ми кутия. Имам нужда от тях, Ани. Донеси ми ги. Те ще ме защитят…

Завладява я нов пристъп на болка, тя изпищява и стисва силно ръцете ми. Вратата зад мен се разтваря рязко и с майка ми нахлуват вода и навявана от вятъра градушка.

— Почитаема майко! Почитаема майко!

— Виждам — казва майка ми студено. Обръща се към мен: — Върви в корабната кухня и им кажи, че трябва да запалят огън, че имаме нужда от гореща вода, а после и от греян ейл с подправки. Кажи им, че това е моя заповед. И им поискай нещо, което тя да захапе — дървена лъжица, ако няма нищо друго. Кажи на жените ми да донесат всички чаршафи, които имаме.

Огромна вълна подмята кораба нагоре и ние залитаме от единия край на каютата към другия. Майка ми улавя ръба на леглото.

— Върви — казва ми тя. — И намери някой мъж да те подкрепя, докато вървиш из кораба. Внимавай да не паднеш зад борда.

След това предупреждение откривам, че не смея да отворя вратата пред бурята и бушуващото море отвън.

— Върви — казва майка ми строго.

Безпомощно кимвам и излизам от каютата. Палубата е потънала във вода, стигаща до коленете ми, която залива кораба; в мига, щом се оттече, нова вълна се разбива върху нас, носът на кораба се издига, а след това започва да се тресе, докато се спуска надолу. Със сигурност корабът не може да издържи това блъскане още дълго, трябва да се разцепи. Някаква фигура, забулена във воал от вода, минава със залитане край мен. Сграбчвам ръката на мъжа: