Читать «Пленница на короната» онлайн - страница 241

Той заминава за Йорк през юли, за да създаде Съвета на Севера — това е признание, че Северна Англия е област, в много отношения съвсем различна от южните части, а Ричард е, и винаги ще бъде, неин добър господар. Преди да потегли, той идва в стаята ми и отпраща дамите ми. Елизабет излиза, хвърляйки му усмивка през рамо, и поне веднъж той не забелязва това. Взема едно столче и сяда в краката ми.

— Какво има? — питам без особен интерес.

— Исках да говоря с теб за майка ти — казва той.

Изненадана съм, но нищо не може да задържи дълго интереса ми. Оставям ръкоделието, което държа в ръце, забождам иглата в копринените конци, и го побутвам настрана.

— Да?

— Мисля, че може да бъде освободена от нашия надзор — казва той. — Няма да се връщаме в Мидълхам…

— Не, никога — казвам бързо.

— И следователно можем да затворим замъка. Тя може да има собствена къща, можем да й плащаме издръжка. Не е нужно да държим голям замък само за да я подслоняваме там.

— Не мислиш ли, че може да говори против нас?

Никога няма да спомена въпроса за брака ни. Той може да мисли и сега, че му вярвам изцяло, както беше преди. Сега не мога да се заставя да се безпокоя за това.

Той свива рамене.

— Ние сме крал и кралица на Англия. Съществуват закони против говоренето срещу нас. Тя знае това.

— И не се опасяваш, че ще се опита да си вземе обратно земите?

Той се разсмива.

— Аз съм крал на Англия, надали би спечелила дело срещу мен. А ако си върне владението над някои имоти, мога да си позволя да ги загубя. Ще си ги получиш обратно, когато тя умре.

Кимвам. Така или иначе, вече няма никой, който да наследи състоянието ми на свой ред.

— Просто исках да се уверя, че не възразяваш срещу освобождаването й. И дали имаш предпочитания къде да живее?

Свивам рамене. Тази зима в Мидълхам имаше четирима души. Маргарет и брат й Теди, синът ми Едуард и тя, майка ми, тяхната баба. Как е възможно смъртта да отнесе внука й, а да не вземе нея?

— Изгубих син — казвам. — Как мога да скърбя за майка?

Той извръща глава, за да не мога да видя болезнената му гримаса.

— Знам — казва той. — Пътищата Божии са неведоми за нас.

После се изправя на крака и протяга ръка към мен. Изправям се и заставам до него, приглаждайки изящната коприна на роклята си.

— Този цвят е хубав — казва той, забелязвайки го за първи път. — Имаш ли още от тази коприна?

— Мисля, че да — казвам, изненадана. — Мисля, че донесоха един топ от нея от Франция. Искаш ли да ти ушият жакет от нея?

— Ще отива на нашата племенница Елизабет — казва той небрежно.

— Какво?

Той се усмихва на потресеното ми изражение.