Читать «Пленница на короната» онлайн - страница 235

И затова го правя.

Когато снегът по хълмовете на Севера се стопява и можем да отпътуваме отново към дома, напускаме Лондон. Толкова се радвам да замина, че се налага да имитирам неохота, от страх да не обидя лондонските търговци и гражданите, които идват в двора да се сбогуват, и хората, които се редят от двете страни на улиците, за да ни приветстват, докато минаваме. Мисля си за Лондон като за град, който обича рода Ривърс, и чувам одобрителния рев, когато преминават трите момичета Удвил, които яздят едно до друго зад мен. Лондон обича красавиците, а топлата хубост на Елизабет кара гражданите да надават приветствени викове за династията Йорк. Усмихвам се и помахвам с ръка, за да приема комплимента за себе си, но знам, че за мен е предназначена почитта, която се полага на една кралица, но не и привързаността, която една красива принцеса може да породи.

По пътя препускам бързо напред, така че всичките ми придворни дами да изостанат, за да не съм принудена да чувам как тя и сестрите й бъбрят. Гласът й, който е мелодичен и сладък, ме кара да стискам зъби. Поемам напред, а стражите ми яздят зад мен, и не ми се налага да я чувам или виждам.

Когато Ричард се връща от челните редици на процесията, изравнява коня си с моя и ние яздим приятелски заедно, сякаш тя не се усмихва и не бъбри зад нас. Хвърлям кос поглед към суровия му профил и се питам дали се ослушва да чуе гласа й, дали ще удържи коня си и ще изостане, за да язди редом с нея. Но после той проговаря, и осъзнавам, че ревността ми ме прави страхлива и подозрителна, когато би трябвало да се наслаждавам на компанията му.

— Ще отседнем в замъка Нотингам за целия месец — казва той. — Планирам да преустроя покоите ти там, да ги направя по-удобни за теб. Ще продължа плановете за строителство, които имаше Едуард. А после можеш да продължиш към Мидълхам, ако искаш. Ще те последвам. Знам, че ще бързаш да видиш децата.

— Струва ми се, че не съм ги виждала толкова отдавна — съгласявам се. — Но едва днес научих от лекаря, че всички са добре — говоря общо за здравето на трите деца. Никога не искаме да признаем, че Теди е силен като млада хрътка — и с почти толкова разум — а Маргарет никога не боледува. Синът ни, нашият Едуард, възмъжава бавно, дребен е за възрастта си и лесно се уморява.

— Това е добре — казва Ричард. — А след това лято можем да доведем всички в двора и да ги задържим при нас. Кралица Елизабет винаги държеше децата си при себе си, а принцесата ми разказва, че е имала най-щастливото детство в двора.

— Мистрес Грей — поправям го, усмихната.

65

_Замъкът Нотингам, март 1484_

Пристигаме в замъка Нотингам вечерта, точно когато залязващото слънце очертава кулите в черно на фона на прасковено златистото небе. От стените на замъка екват фанфари, когато се приближаваме, а стражата се изсипва отвън, за да се строи от двете страни на пътеката към подвижния мост. Ричард и аз яздим рамо до рамо, приемайки приветствията на войниците и одобрителните възгласи на хората.