Читать «Пленница на короната» онлайн - страница 226

— Но кой?

— Мислех си, че може би кралицата ги е отвела. Молех се тя да ги е взела. Затова отидох да се видя с нея. Казах й, че няма дори да ги преследвам, няма дори да се опитвам да ги намеря. Че ако са ги скрили някъде, могат да останат там на безопасно място. Но трябва да знам.

— Какво каза тя? _Онази_ жена Удвил?

— Падна на колене и заплака като жена, измъчвана от съкрушителна сърдечна болка. Не се съмнявам, че е изгубила синовете си и не знае в чии ръце са. Попита ме дали аз съм ги заловил. Каза, че ще прокълне онзи, който ги е убил, ако са мъртви; че нейното проклятие ще погуби сина на убиеца и че родът му ще се затрие без потомство. Дъщеря й се присъедини към нея в проклятието — бяха ужасяващи.

— Тя ни е проклела? — прошепвам със студени устни.

— Не нас! Не съм дал заповед за смъртта им! — изкрещява и той във внезапен изблик на гняв, който отеква от ламперията на малката стая. — Не съм дал заповед за смъртта им! Всички мислят, че съм го сторил. И ти ли смяташ така? Собствената ми съпруга? Мислиш, че бих направил това? Мислиш, че бих убил собствените си племенници, когато са били поверени на грижите ми? Мислиш, че бих сторил нещо толкова греховно, толкова престъпно, нещо толкова безчестно? Наричаш ме тиранин с кръв по ръцете? Ти? От всички хора на света, които знаят какъв съм? Ти, която знаеш, че съм отдал живота, меча и сърцето си на честта? Ти също ли ме смяташ за убиец?

— Не, не, не, Ричард — улавям ръцете му и поклащам глава, и се кълна, че знам, че той не би сторил подобно нещо. Запъвам се, докато говоря, виждайки гневното му лице, и сълзите идват, и не мога да му кажа — мили боже, не мога да му кажа — не, не си ти, може аз да съм била тази, която е наредила смъртта им. Може моите невнимателни думи, моите изречени на глас мисли да са предизвикали това. А следователно моят грях ще навлече проклятието на _онази_ жена Удвил върху главата на моя Едуард, така че нашият род да остане без син, както нейния. В този единствен миг, когато си мислех, че предпазвам семейството ни, когато прошепнах една дума в ухото на Робърт Бракънбъри, аз разруших бъдещето си и всичко, за което бе работил баща ми. Навлякох върху главата на обичния си син справедливата ненавист на най-опасната вещица в Англия. Ако Робърт Бракънбъри е помислил, че долавя заповед в думите ми, ако е сторил онова, което е сметнал за моя повеля, ако е направил онова, което според него е било най-добре за Ричард, тогава аз съм убила синовете й и нейното отмъщение ще бъде пълно. Унищожих собственото си бъдеще.

— Нямаше нужда да ги убивам — казва той. За слуха ми, думите му са като изкупително вино. — Държах ги на сигурно място. Бях се погрижил да ги обявя за незаконородени. Страната подкрепи коронацията ми, обиколката ми беше успешна, бяхме приети възторжено навсякъде. Щях да ги изпратя в Шериф Хътън и да ги държа там, на сигурно място. Затова исках да го преустроят. След няколко години, когато се превърнеха в млади мъже, щях да ги освободя и да ги зачитам като мои племенници, да ги повикам да дойдат в двора, за да ни служат. Щях да ги държа под око, да ги третирам като кралски сродници… — той млъква, без да довърши. — Щях да им бъда добър чичо, какъвто съм на момчето и момичето на Джордж. Щях да се грижа за тях.