Читать «Пленница на короната» онлайн - страница 225

— Той казваше, че тя е най-скъпото му дете — казва Ричард тихо. — Когато трябваше да си проправим с битка път към дома от Фландрия, той каза, че ще го направи за нея, дори ако всички други са мъртви. И че би поел всеки риск, за да види отново усмивката й.

— Винаги е била ужасно разглезена — казвам. — Водеха я навсякъде със себе си, и тя все гледаше да изпъкне.

— А сега стига до рамото ми и е истинска красавица. Иска ми се Едуард да можеше да я види, мисля, че е дори по-красива, отколкото беше майка й на тази възраст. Тя е вече жена — няма да я познаеш.

С бавно зараждащ се гняв осъзнавам, че той говори за нея такава, каквато е сега. Отишъл е да я види, отишъл е да се срещне с _онази_ жена Удвил и е видял Елизабет. Докато аз бях тук, приготвяйки се за коледните празненства в двора, които трябва да ознаменуват идването ни на власт, той се е промъкнал до мрачния бордей, където е избрала да живее.

— Видял си я?

Той свива рамене, сякаш това няма голямо значение.

— Трябваше да отида и да се срещна с кралицата — казва.

Аз съм кралицата. Сякаш само едно посещение при _онази_ жена Удвил е било достатъчно, та той да забрави всичко, което ни е скъпо. Всичко, за чието спечелване трябваше да се борим.

— Исках да я попитам за момчетата.

— Не! — извиквам, а после закривам устата си с ръка, за да не може никой да ме чуе как споря със съпруга си, краля. — Милорд, умолявам ви. Как можахте да сторите подобно нещо? Защо бихте сторили подобно нещо?

— Трябваше да узная — той изглежда като преследван от призраци. — Казаха ми за бунта на Бъкингам и думите му по същото време. Едното беше толкова лошо, колкото и другото. Писах ти веднага.

_Бъкингам говори пред всички, че принцовете са мъртви, и то погубени от мен._ Кимвам.

— Спомням си. Но…

— Веднага изпратих хора в Тауър, в мига, когато научих, че всички говорят, че те са мъртви. Единственото, което можаха да ми кажат, беше, че момчетата ги няма. Веднага щом стигнах в Лондон, първото, което направих, беше да отида в Тауър. Робърт беше там…

— Робърт? — питам, сякаш съм забравила името на коменданта на Тауър, Робърт Бракънбъри, който ме погледна с открития си, разбиращ поглед и отбеляза: «Ах, имате твърде нежно сърце», когато казах, че момчетата би трябвало да бъдат убити, но че не мога да се заставя да дам заповедта с тези думи.

— Бракънбъри — казва той. — Верен приятел. Той винаги ще ми бъде верен. Би направил всичко за мен.

— О, да — казвам и мога да почувствам ужаса в корема си, сякаш съм пила лед. — Знам, че би сторил всичко за теб.

— Той не знае какво е станало с момчетата. Той е комендант на Тауър, а не знаеше. Можа да ми каже само, че когато отишъл в Тауър, момчетата били изчезнали. Стражите твърдят, че една нощ сложили момчетата да си легнат и пазили на вратата цяла нощ, а на сутринта момчетата ги нямало.

— Как може просто да изчезнат?

Старата му енергичност се възвръща.

— Е, някой сигурно лъже. Някой трябва да е подкупил някого от стражите.