Читать «Пленница на короната» онлайн - страница 187
Филипа Грегъри
— Страхуваш се? — повтарям шепнешком, макар да сме в безопасност зад дебелите стени на замъка Мидълхам.
Той свива рамене.
— Не знам. Понякога си мисля, че съм страхлив като жена, или толкова суеверен, колкото е станал Джордж с неговите приказки за некромантия и магьосничество и бог знае какви други страхотии. Но… откривам, че се страхувам за Джордж.
— От какво се страхуваш? — питам отново.
Ричард поклаща глава; почти му е непоносимо да назове страховете си.
— Нещастен случай? — отвръща той с въпрос. — Болест? Да не изяде нещо, което ще се окаже развалено? Да не прекали с пиенето? Дори не искам да мисля за това. Дали тя не може да повлияе върху скръбта и страховете му, така че той да почувства копнеж да сложи сам край на живота си и някой да му донесе нож?
Ужасена съм.
— Той никога не би посегнал на себе си — казвам. — Това е толкова страшен грях…
— Той вече не е същият Джордж — казва ми тъжно Ричард. — Увереността му, чарът му, знаеш какъв е — всичко това го е напуснало. Страхувам се, че тя му праща сънища, страхувам се, че пресушава смелостта му. Той казва, че се буди обзет от ужас и я вижда да излиза от спалнята му, казва, че знае как тя идва при него нощем и излива ледена вода в сърцето му. Казва, че го мъчи болка, която никой лекар не може да излекува, в сърцето, под ребрата, в самите му вътрешности.
Поклащам глава.
— Невъзможно е да се стори такова нещо — заявявам упорито. — Тя не може да изпраща мисли в ума на някой друг. Джордж скърби, както и аз, и е задържан под стража за държавна измяна, а това би било достатъчно да изплаши всеки.
— Във всеки случай трябва да го видя.
— Не искам да оставям Едуард — казвам.
— Знам. Но тук той има най-доброто детство, което едно момче би могло да има — знам това. Нали тук изживях собственото си детство. Няма да е самотен; той има възпитателя си и нашата икономка. Знам, че му липсваш и те обича, но за него е по-добре да остане тук, отколкото да бъде принуден да отиде в Лондон — той се поколебава отново. — Ан, трябва да се съгласиш на това; не го искам в двора…
Не е нужно да казва нищо повече от това. Потръпвам при мисълта за студения поглед на кралицата, прикован в момчето ми.
— Не, не, няма да го водим в Лондон — казвам припряно. — Ще го оставим тук.
49
Коледното празненство е пищно, както винаги, кралицата — възторжена, напуснала родилната стая, новото й бебе е при дойката, тя показва гордо най-малкото си момче из двора и го споменава във всеки разговор. Почти мога да усетя горчивината в устата си, когато виждам сина й, когото носят навсякъде след нея, и шестте й други деца.
— Ще го кръсти Джордж — казва ми Ричард.
Ахвам.
— Джордж? Сигурен ли си?
Лицето му е мрачно.
— Сигурен съм. Тя сама ми каза. Каза ми и се усмихна, сякаш това може да ме накара да се почувствам доволен.
Отровният хумор на тази постъпка ме отвращава. Тя нареди чичото на това невинно дете да бъде арестуван заради злословия срещу нея, заплаши го с обвинение, което носи смъртна присъда, а кръщава сина си на него? Това е някаква злобна лудост, ако не и нещо по-лошо.
