Читать «Танц с дракони» онлайн - страница 57
Джордж Мартин
— Възрастта прави всички ни развалини. Аз още скърбя за носа си. Но Варис…
— В Мир беше принц на крадците, докато един крадец съперник го издаде. В Пентос го издаваше говорът му, а когато се разчу, че е евнух, го презираха и биеха. Защо избра аз да го защитя, може така и да не науча, но се споразумяхме. Варис шпионираше дребните крадци и им взимаше плячката. Аз предлагах помощ на жертвите им, като обещавах да им възстановя ценностите срещу заплащане. Скоро всеки понесъл загуба идваше при мен, докато градските разбойници и джебчии търсеха Варис… половината за да му срежат гърлото, другата половина — да му продадат каквото са откраднали. Забогатяхме и двамата, а още повече забогатяхме, когато Варис обучи мишките си.
— В Кралски чертог гледаше птичета.
— Мишки ги наричахме тогава. По-старите крадци бяха глупаци, които не мислеха по-далече от това да обърнат нощната плячка на вино. Варис предпочиташе момчета сираци и малки момичета. Избираше най-дребните, бързите и тихите и ги учеше да се катерят по стени и да се пъхат в комини. Учеше ги и да четат. Златото и скъпоценните камъни оставяхме за обикновените крадци. Нашите „мишки“ крадяха писма, счетоводни тефтери, чертежи… след това ги четяха и ги връщаха на местата им. „Тайните са по-ценни от сребро или сапфири“, твърдеше Варис. Точно така. Станах толкова почитан, че един братовчед на принца на Пентос ми позволи да се оженя за девствената му дъщеря, а мълвата за дарбите на един определен евнух прехвърли Тясното море и стигна до ушите на един определен крал. Много
— Повечето — призна Тирион. — Разбирам, че в крайна сметка си доста повече от търговец на сирене.
Илирио кривна глава.
— Много мило, че го казваш, мой малки приятелю. А аз от своя страна разбирам, че си точно толкова схватлив, колкото твърдеше лорд Варис. — Усмихна се, като показа всичките си криви жълти зъби, и викна за нова делва от мирското огнено вино.
Когато магистърът се унесе в дрямка с делвата вино до лакътя, Тирион се промъкна по възглавничките да я измъкне от месестия й затвор и си наля чаша. Изпи я, прозя се и си наля пак. „Ако изпия достатъчно огнено вино, може би ще сънувам дракони.“
Докато все още бе само самотно дете в дълбините на Скалата на Кастърли, често сънуваше дракони, представяше си, че е някой изгубен малък принц Таргариен или валириански господар на дракони, зареян високо над поля и планини. Веднъж, когато чичовците му го попитаха какъв подарък иска за рождения си ден, ги помоли за дракон.
— Няма нужда да е голям. Може да е мъничък, като мен.
Чичо му Герион реши, че това е най-смешното, което е чувал, но чичо му Тигет рече:
— Последният дракон е умрял преди цял век, момче.
Беше му се сторило толкова чудовищно нечестно, че онази нощ плака чак докато не заспа.