Читать «Сблъсък на крале» онлайн - страница 90

— Да бе, донесе ръкавицата, без да я изтърве — отвърна Дейл.

Алард кимна.

— Тоя знак на жакета на Деван, пламтящото сърце, това пък какво е? Гербът на Баратеон е коронован елен.

— Един владетел може да си избере повече от един знак — поясни Давос.

Дейл се усмихна.

— Черен кораб и лук, а, тате?

Алард изрита един камък.

— Другите да го вземат нашия лук… и онова пламтящо сърце. Лошо беше да изгорят Седемте.

— Ти откога стана толкова вярващ? — рече Давос. — Какво може да знае синът на един контрабандист за делата божески?

— Аз съм син на рицар, тате. Ти като не можеш да го запомниш, те как ще го запомнят?

— Може да си рицарски син, но рицар не си — рече Давос. — Нито ще станеш, ако си вреш носа в работи, които не те засягат. Станис е законният ни крал и не е наша работа да оспорваме делата му. Караме неговите кораби и изпълняваме неговите поръки. Толкова.

— Колкото до това, тате — каза Дейл, — не ми харесват буретата за вода, дето ни ги дадоха за „Привидение“. Зелен бор. Водата ще се разваля и в най-късия маршрут.

— И аз получих същите за „Лейди Маря“ — каза Алард. — Хората на кралицата сложиха ръка на свястното дърво.

— Ще поговоря за това с краля — обеща Давос.

По-добре да излезе от него, отколкото от Алард. Синовете му бяха добри бойци и още по-добри моряци, но не знаеха как се говори с владетели. „И с ниско потекло, като мен, но не обичат да им се напомня. Когато погледнат знамето ни, виждат само носещия се пред вятъра черен кораб. Но за лука си затварят очите.“

Отдавна не беше виждал пристанището толкова претъпкано. Всеки кей гъмжеше от товарещи провизии моряци и всеки хан пращеше по шевовете от войници, които хвърляха зарове, пиеха и се оглеждаха за курви… съвсем напразно впрочем, тъй като Станис не бе разрешил на нито една да стъпи на острова. Покрай пристаните се редяха кораби: бойни галери и рибарски съдове, широки гемии и плоскодънни баржи. Най-добрите кейове бяха заети от най-големите съдове: флагманския кораб на Станис „Ярост“, който триеше хълбоци с „Лорд Стефон“ и „Морския елен“, „Гордостта на Дрифтмарк“ на лорд Веларион, пищно украсения „Червен нокът“ на лорд Селтигар, внушителния „Риба меч“ с дългия железен нос. А в открито море стоеше закотвен на дрейф огромния „Валириан“ на Саладор Саан, между пъстрите корпуси на още двайсетина по-дребни галери от Лис.

В края на каменния вълнолом, където се поклащаха вързани една до друга „Черната Бета“, „Привидение“ и „Лейди Маря“, заедно с още половин дузина други галери с по сто или по-малко гребла, имаше малко схлупено ханче. Давос бе ожаднял, затова се раздели със синовете си и свърна към него. Отпред клечеше висок до кръста водоливник, така обрулен от вятъра и солта, че очертанията на фигурата бяха почти заличени. Двамата с Давос обаче бяха стари приятели. Той потупа каменната глава, промърмори: „Късмет“ и влезе.

В другия край на шумната гостилница седеше Саладор Саан и ядеше грозде от дървена купа. Като видя Давос, му махна да се приближи.

— Сир рицарю, елате, поседнете с мен. Хапнете си някоя чепчица. Много е сладко. — Лисенецът беше добре охранен мъж с вечна мазна усмивка и превзетостта му беше прословута от двете страни на Тясното море. Днес се беше облякъл в бляскава дреха от сребърна нишка, с обшити с ярък ширит ръкави, толкова дълги, че краищата им се влачеха по пода. Копчетата по дрехата му представляваха издялани от нефрит маймунки, а върху рехавите му бели къдрици весело беше кацнала зелена шапчица, увенчана с паунови пера.