Читать «Пир за врани» онлайн - страница 55

— Не споменавай за мишки пред Грен. Страх го е от мишки.

— Не ме е страх — заяви Грен възмутено.

— Ако изядеш някоя, ще те е страх още повече.

— Ял съм повече мишки от тебе.

Ед Толет Скръбния въздъхна.

— Аз като бях момче, ядяхме мишки само на празници. Но нали бях най-малкият, все получавах опашката. Никакво месо няма на опашката.

— Къде ти е лъкът, Сам? — попита Грен. Сир Алисър го наричаше Зубъра и с всеки изтекъл ден той сякаш все повече се доближаваше до прякора си. Беше дошъл на Вала едър, но муден, с дебел врат и як в кръста, червендалест и тромав. Макар вратът му все още да почервеняваше, щом Пип му извъртеше някоя щуротия, многото часове упражнения с меча и щита бяха стегнали корема му, заякчили бяха плещите му, уширили бяха гърдите му. Беше силен, и рунтав като зубър също така.

— Ълмър те чака на стрелбището.

— Ълмър — повтори сконфузено Сам. Едва ли не първото нещо, което Джон Сняг бе направил като лорд-командир, беше да наложи ежедневни упражнения по стрелба с лък за целия гарнизон, дори за стюардите и готвачите. Стражът беше наблягал твърде много на меча и твърде малко на лъка, беше казал той, останка от времето, когато всеки един на десет братя е бил рицар, вместо един на сто. Сам разбираше разумността на този декрет, но мразеше упражненията с лък почти толкова, колкото мразеше катеренето по стълби. Когато носеше ръкавици, никога нищо не можеше да уцели, а щом ги свалеше, пръстите му се покриваха с мехури. Лъковете бяха опасни. Сатена си беше откъснал половината нокът на палеца с тетивата. — Забравих.

— Разбил си сърцето на принцесата дивачка, Убиец — каза Пип. Напоследък Вал беше започнала да ги наблюдава от прозореца на стаичката си в Кралската кула. — Гледаше и те търсеше.

— Не ме е търсила! — Сам беше говорил с Вал само два пъти, когато майстер Емон я бе навестил да се увери, че бебетата са здрави. Принцесата беше толкова хубава, че той често се улавяше, че заеква и се изчервява в присъствието й.

— Защо не? — попита Пип. — Тя иска да има деца от тебе. Може би трябва да ти викаме Сам Съблазнителя.

Сам се изчерви. Знаеше, че крал Станис има планове за Вал: тя беше спойката, с която се канеше да скрепи мира между северняците и свободния народ.

— Днес нямам време за стрелба с лък. Трябва да ида да се видя с Джон.

— Джон? Джон? Познаваме ли някой Джон, Грен?

— Има предвид лорд-командира.

— А, да! Великият лорд Сняг. Вярно бе. Защо искаш да го видиш? Той дори не може да си мърда ушите. — Пип размърда своите да покаже, че може. Бяха големи и зачервени от студа. — Той вече е истински лорд Сняг, твърде знатен е за такива като нас.

— Джон има задължения — опита се да го защити Сам. — Валът е негов, с всичко, което върви с него.

— Човек има задължения и към приятелите си също така. Ако не бяхме ние, Джанос Слинт щеше да е лорд-командирът ни. Лорд Джанос щеше да прати Сняг на патрул гол на гърба на муле. „Марш горе до Цитаделата на Крастър — щеше да му каже, — и ми донеси наметалото и ботушите на Стария мечок“. Ние го отървахме от това, но виж, сега си има твърде много задължения, за да изпие чаша греяно вино край огъня.