Читать «Пир за врани» онлайн - страница 22

— Червените портокали съвсем са презрели — вяло отрони принцът, когато капитанът го дотъркаля на терасата.

След което не промълви и дума часове наред.

За портокалите беше вярно. Няколко бяха нападали и се бяха пръснали върху светлорозовия мрамор. При всяко вдишване остросладникавата им миризма изпълваше ноздрите на Хота. Принцът несъмнено също я усещаше, седнал под дърветата в стола на колела, който му беше направил майстер Калеот, с възглавничките от гъши пух и трополящите колелета от абанос с железен обков.

Дълго единствените звуци, които идваха до ушите му, бяха от децата, които шляпаха и се плискаха в езерцата и фонтаните, а веднъж и едно тихо плъок, когато поредният портокал тупна на терасата и се пръсна. После, от другата страна на двореца, капитанът чу смътно тропота на ботуши по мрамор.

„Обара“. Познаваше стъпките й: дългата крачка, припряна и сърдита. В конюшнята до портите конят й щеше да е плувнал в пяна и разкървавен от шпорите. Винаги яздеше жребци и я бяха чували да се хвали, че може да обязди всеки кон в Дорн… и всеки мъж също. Капитанът долови и други стъпки до нейните, тихото ситнене на майстер Калеот, забързан да не изостане.

Обара Пясък винаги ходеше много забързано. „Гони нещо, което не може да хване“, казал бе веднъж принцът за дъщеря си достатъчно високо, за да чуе капитанът.

Щом Обара се появи под тройната арка, Арео Хота извъртя настрани дългата бойна брадва да й прегради пътя. Главата беше на дръжка от самодивско дърво, шест стъпки дълга, тъй че тя не можеше да я заобиколи.

— Дотук, милейди. — Гласът му прогърмя тежко и плътно. — Принцът не желае да го безпокоят.

Лицето й беше каменно още преди той да заговори. Сега се втвърди още повече.

— Застанал си на пътя ми, Хота.

Обара беше най-голямата Пясъчна змия, жена с едър кокал, някъде към трийсетте, с доближените очи и мръснокафявата коса на курвата от Староград, която я беше родила. Под пъстрото ръждиво-златно наметало от пясъчна коприна дрехи й за езда бяха от стара кафява кожа, протрита и мека. Бяха най-мекото нещо по нея. На едното си бедро носеше плетен камшик, на гърба — кръгъл щит от стомана и мед. Копието си беше оставила отвън. Нещо, за което Арео Хота благодари наум. Колкото и да беше бърза й силна, знаеше, че не може да се мери с него… но тя не го знаеше, а той не изпитваше никакво желание да види кръвта й върху светлорозовия мрамор.

Майстер Калеот нервно запристъпва от крак на крак.

— Лейди Обара, исках да ви кажа, че…

— Той знае ли, че баща ми е мъртъв? — попита Обара капитана; не обърна на майстера повече внимание, отколкото щеше да обърне на някоя муха, ако се намереше толкова глупава муха, че да бръмне покрай главата й.

— Знае — отвърна капитанът. — Дойде птица.

Смъртта бе дошла в Дорн на гарванови криле, ситно изписана и запечатана с капка корав червен восък. Калеот сигурно бе усетил какво има в това писмо, защото го беше дал на Хота да го донесе. Принцът му благодари, но дълго не посмя да счупи печата. Цял следобед седя с късчето пергамент в скута си и гледаше как децата си играят. Гледа ги чак докато слънцето не залезе и вечерният хлад не ги принуди да се приберат; след това гледаше звездната светлина по водата. Чак малко преди разсъмване прати Хота да донесе свещ, за да може да прочете писмото под портокаловите дървета, в тъмното на нощта.