Читать «Острието на Тишал» онлайн - страница 24

Тогава направих втората си грешка за тази сутрин: обърнах се и се опитах да изляза, без да бързам, демонстрирайки спокойна самоувереност. Макар че кръвта бучеше в ушите ми, не възнамерявах да показвам страх пред тези хипертрофирали тъпанари. Хари щеше да бъде по-умен — той би разбрал в каква неприятност се е забъркал.

Той щеше да се изстреля като опарена котка — и щеше да успее да избяга.

Вече бях минал колоните с канелюрите на арката, прекрачвах вратата на главната фитнесзала и се поздравявах с успешното си измъкване, когато една огромна ръка ме сграбчи за косата и ме блъсна в стената.

Коридорът се завъртя около мен; пред очите ми плуваха сиви петна. Болинджър се издигаше над мен като колос, като динозавър, невъобразимо могъщ. Половината от лицето му все още беше подута и лилаво-жълтеникава от ритника на Хари, а в очите му нямаше нищо човешко.

Плъзнах се надолу по стената, опитвайки се да нормализирам дишането си, а устните на Болинджър се изкривиха в подобие на усмивка.

— Хей, това не е ли Крис Хансен? — изрече той с престорено страхопочитание. — Радвам се да те видя, дребно педалче.

После той ме зашлеви, небрежно, сякаш по бащински, колкото да ме постави на мястото ми. Отворената му длан се стовари отстрани на врата ми и ме запрати да се търкалям по пода. Свих се на кълбо и останах да лежа, пъшкайки под градушката от звезди, изливащи се в главата ми.

— Пожелавам ти приятно пътуване — изрецитира той. — Обзалагам се, че това ти беше забавно, нали? Във всеки случай на мен ми беше. Още не мога да спра да се смея.

Той ме сграбчи отпред за туниката и ме вдигна от пода. Отново ме прикова към стената, изкарвайки въздуха ми. Сложи другата си ръка под брадичката ми и започна да извива главата ми назад. Туниката ми, която се беше врязала отзад във врата ми, се разкъса на раменете ми заради дърпането надолу. Задърпах ръката му, но я усещах като камък под безполезните си пръсти и го ударих безсилно в лицето с хилавата си собствена ръка и единственото, което бях способен да си помисля, беше, че всичките часове по ръкопашен бой при Толмън и всичките уроци на Хари, и цялата ми съобразителност, и остроумие, и интелектът ми, и рекордно високата ми оценка по Бойна магия за цялата история на Консерваторията, всичко, което съм и което някога ще бъда, всичко това сега се свеждаше до това колко издръжливи на опън са шийните ми прешлени. В момента най-важното нещо в цялата Вселена беше кое е по-здраво — моята шия или ръцете на Болинджър, и аз знаех, че не е шията ми. Вече чувах как във врата ми нещо пропуква и клокочи. Вълни на болка се спускаха чак до петите ми.

И грешах относно очите му: те не бяха по мечешки гладни. Сега виждах в тях безличен глад, абстрактна и студена страст.

Очите му бяха гладни като тези на Чандра.

Аз нямах нищо общо тук. Болинджър искаше да ме убие не заради самия мен, а за да докаже нещо на Хари и на себе си.