Читать «Острието на Тишал» онлайн - страница 22

— Ще ти кажа какво разбирам. Разбирам, че ще се провалиш. Разбираш ли това ти? Ще се провалиш. Никога няма да видиш Отвъдие. Няма да станеш Актьор. До края на живота си ще бъдеш някакъв анонимен лайнен Работник. Винаги ще лижеш задниците на по-висшите касти — а за теб всеки е от по-висша каста, Хари.

Той сви рамене и се извърна. Знаеше или поне се досещаше, че казвам истината, но не можеше да се изправи срещу нея.

— Какво ти пука? Какво ти пука дали ще живея, или ще умра?

— Изобщо не ми пука какво ще стане с теб! — казах. — Пука ми какво ще стане с мен. Разбра ли? Да, ти си един вид курсова работа за мен. Чандра ме прикрепи към теб. И лично ми обеща, че ако не се дипломираш, никога няма да ме допуснат до изпитите!

— Тогава, предполагам, че имаш голям проблем — каза той и натисна бутона си за изключване, преди да успея да реагирам.

Манекенът му изчезна; аз останах сам във виртуалния свят, вторачен в мястото, където току-що беше стояла моята надежда.

9.

Не помня много неща от последвалата нощ.

Някъде в дъното на мозъка ми се пазят смътни спомени за това как отново и отново идвам на себе си, пробуден от мечтата си за Отвъдие, седнал в спалното си помещение или мотаейки се безцелно из смрачаващите се поляни на кампуса или из храсталаците, под лунната светлина.

Не можех да възприема случилото се; колкото и да си напомнях, че животът ми е приключил, отказвах да го повярвам. Не бях способен да се накарам да разбера, че наистина съм се провалил този път, че някакъв фундаментален дефект в моята природа е поставил на пътя ми преграда, в която съм си разбил мозъка.

Бях прекарал толкова часове в мечти за Отвъдие, че разумът ми машинално се обръщаше към тези видения въпреки студения факт, че никога нямаше да видя тези небеса, никога нямаше да вдишам този въздух, никога нямаше да се доближа до това да усещам как магията преминава през нервите ми — щеше да ми остане само бледата имитация, създадена от ВП костюма.

И всеки път, когато си спомнях, всеки път, когато изваждах това познание от размътените пластове на неподатливия си мозък, ми се налагаше да минавам отново и отново през цялата тази мръсотия, да ругая Чандра, Хари, баща ми, Консерваторията, Студията и себе си, докато най-накрая истината не ме цапардоса.

Аз самият си бях виновен.

Това е потискащо — да си само двайсетгодишен, когато за пръв път в живота си се изправиш срещу непреодолимо препятствие. Надарен по рождение както със способности, така и с висок произход, аз имах и богатство, и високо обществено положение, и физическа красота, бях умен и атлетичен; винаги намирах начин да получа това, което искам: дипломи, момичета, приятели, каквото и да е. Докато не намерих единственото нещо, без което не мога да живея.

Беше адски неподходящ момент за първия ми провал.

Бях допуснал фатална грешка с Хари, и най-лошото от всичко беше, че не можех да разбера какво е трябвало да направя, за да не допускам тази грешка. Наистина хиляди планове и идеи се изливаха от мозъка ми през тази нощ под звездите, сред студения егейски въздух, всички еднакво безплодни — трябвало е да направя това, сигурно съм можел да опитам онова, а защо не и това — докато не дойде сутринта, а аз така и не успях да заспя. Изтичах до стаята си само колкото да изпия на сухо две-три таблетки кофеин, после отидох на занятия, за да прекарам следващите няколко часа и следващите няколко дни, правейки се, че животът ми още не е свършил.