Читать «Острието на Тишал» онлайн - страница 17

— Ти си го провокирал — изрекох слисано. — Ти си искал този бой!

— Крис, нещата са прости — или аз, или той. Ако аз лежах там на пода, сега нямаше да водя този разговор с теб. Нямаше да мога да водя никакви разговори.

— Зарежи тази мелодрама, Хари. Значи сте се сдърпали с този тип веднъж-два пъти и какво от това?

Той разсече въздуха с длан.

— Ти си Бизнесмен, Крис. А това е нещо между Работници. — Хари стисна юмруци и се вторачи в кокалчетата си, сякаш са разписки за неплатени сметки. — Болинджър е от гетата на Филаделфия. Ние се разбираме един друг.

— Не мога да приема това. Не мога да го приема. — Но докато казвах това, се улових как също гледам в кокалчетата му, които бяха покрити с белези като залепнали парчета от стара дъвка.

— Не е и необходимо да го приемаш. Ти си от друг, съвсем различен свят, Крис. Ето защо, когато се измъкнем от тази клоака, аз ще бъда велик Актьор, а ти — елфоподобен труп. — Той се изправи на крака. — Ти май смяташе да ми показваш колко велик си във ВП залата?

8.

Отне ми няколко минути, застанал до Хари в тясната му кабинка, за да му помогна да калибрира индукторите. Костюмът с обратна връзка е доста прост, предимно механичен е — стиска те, ръга те, разтърсва те и така нататък. Но с индукционния шлем човек трябва да свикне.

Той е базиран на същата технология, която използват директните зрители в залите на Студията за наблюдаване на Приключенията, за да споделят усещанията и преживяванията на Актьора в реално време. Калибрирането всъщност е доста простичък процес: настройваш шлема, докато на белия фон не се появи черна точка, която се разпъва в линия, която от своя страна се превръща в добре фокусирано изображение на логото на Студията. По аналогичен начин белият шум преминава в чист тон и така нататък. Във ВП залата даже е по-лесно, отколкото в Студията — тук на индукторите не им се налага да предават и миризма, а данните за докосванията, болката и кинестезията се управляват изцяло от костюма с обратна връзка.

Ала този вид калибриране става лесен едва след като си го правил няколко пъти; за всеки над определено равнище в кастовата стълбица се е превърнало в навик, но Хари беше Работник и разбира се, никога не беше стъпвал в Студията и през живота си не беше настройвал индукционен шлем. Това го правеше раздразнителен и сприхав. Накрая вече ме удряше на сляпо през ръцете — индукционните шлемове имат щитове върху очите, за да не пречи реалната гледка на нервосимулираната — и ме призоваваше да се разкарам.

Оставих го в кабинката и отидох на инструкторския пост: три широки пулта с клавиши, наредени един над друг, като при орган. Над главата ми висяха четири екрана, където ВП компютърът можеше да показва множество гледни точки, за улеснение на потенциалните зрители в празната в момента аудитория зад гърба ми.

Седнах в креслото, наведох глава над най-долния ред от клавиши и най-накрая си позволих да се разтреперя.

Веднъж четох някъде, че ставаш възрастен, когато започнеш да възприемаш бъдещата смърт като камъче в обувката: вече я усещаш при всяка стъпка. Не можех да се освободя от картината на тавана в коридора, какъвто би изглеждал на проснатия на пода Болинджър; не можех да спра да мисля за това колко лесно, почти безгрижно Хари можеше да му отнеме живота. Виждах себе си в Отвъдие, как вървя по една градска улица, и някакъв мъж изскача от странична уличка и забива нож в гърлото ми, без да каже нито дума, без да ми иска пари, без да ми крещи или заплашва, без да ми даде шанс да се защитя.