Читать «Мечът на Шанара» онлайн - страница 56

Те бързо прибраха екипировката за катерене и продължиха в североизточна посока. Според това, което Флик им съобщи за положението на слънцето в момента, избраният от тях път трябваше да ги изведе в източния край на Блатото на мъглите. Мениън беше убеден, че пътеката през гората ще ги отведе до там за един ден. Беше ранно утро и те бяха твърдо решени да пресекат Черните дъбове преди да се стьмни. Вървяха един зад друг, без да спират, а на моменти ускоряваха ход. Водеше наблюдателният Мениън, Той подбираше най-добрия път, като се осланяше силно на усета си за посока в тъмнината. Ший вървеше близо зад него, а Флик — накрая, и от време на време поглеждаше през рамо към притихналата гора. Само три пъти спряха да си починат и един път за обед, без да се заседяват. Рядко си продумваха, но когато се заприказваха, разговорът им беше безгрижен и весел. Денят мина бързо и скоро се появиха първите признаци на падането на нощта. Гората все още се простираше пред тях, без да се вижда краят й. И още по-лошо, отново се появи просмукващата се сивкава мъглявина, която постепенно ставаше все по-тъмносива и вее по-гъста. Но тази мъгла беше друга и не приличаше на мъглата в низините. Беше плътна, почти като дим, и те я усещаха как се лепеше по тялото и дрехите им ужасно противно и най-нахално отказваше да се отлепи. Усещаха я по особен начин, сякаш ги бяха сграбчили стотици малки, лепкави, студени ръце, които се мъчеха да омаломощят телата им, И тримата пътници изпитваха явна погнуса от натрапчивото й съприкосновение. Мениън отбеляза, че подобната на дим гъста мъгла пълзи от Блатото на мъглите и че са много близо до края на гората.

Накрая мъглата така се сгъсти, че и тримата не можеха да виждат на крачка пред себе си Мениън намали скоростта и започнаха да се движат съвсем бавно. Стана почти непрогледно и вървяха съвсем близо един до друг, за да не се загубят. В този час в края на деня дори и да нямаше мъгла, гората щеше да бъде почти черна. Но при тази мъгла, която се носеше от издигащата се стена от гъсти и влажни изпарения, беше почти невъзможно да се види каквато и да е пътека. Те сякаш бяха увиснали в някакво предверие на ада и единствено твърдата земята, по която стъпваха, им даваше известно чувство за реалност. Накрая стана толкова непрогледно, че Мениън предложи тримата да се завържат един за друг с въже, за да не се загубят. Завързаха се бързо и отново продължиха. Мениън знаеше, че трябва да са много близо до Езерото на мъглите и внимателно се взираше в сивотата пред тях, мъчейки се да долови някаква пролука.