Читать «Елфите на Шанара» онлайн - страница 9

Гарт стана, отиде при своя вързоп, извади една буца сирене и един мех с бира и отново седна. Рен отиде и се присъедини към него. Той яде и пи без да я погледне, взирайки се в черния простор на Синия разлив, очевидно забравяйки всичко. Рен замислено го изучаваше. Той беше мъж-гигант, здрав като желязо, бърз като котка, сръчен в ловуването и проследяването — най-доброто от всички известни й условия за оцеляване. Той беше нейн защитник и учител от времето, когато като малко момиче я върнаха в Западната земя и я предадоха на грижите на Скитниците след краткия престой при фамилията Омсфорд. Как се беше случило всичко това? Баща й бе от рода Омсфорд, а майка й — една от Скитниците. Въпреки това тя не можеше да си спомни никой от двамата. Защо тя бе върната на Скитниците, вместо да й позволят да остане с фамилията Омсфорд? Кой беше взел такова решение? Никога не се разбра. Гарт твърдеше, че не знае. Той твърдеше, че знае само казаното му от другите, което беше малко, и че единствената му инструкция, поръчението, което беше приел, било да се грижи за, нея. И Той го изпълни, като й предаде най-доброто от своите знания, обучи я на уменията, които беше овладял и я направи толкова добра, колкото беше самия той. Гарт беше работил здраво, докато се убеди, че тя е научила своите уроци. Тя наистина ги беше научила добре. Най-важното от всичко беше, че знаеше как да оцелее. Гарт се беше уверил в това. Нейното обучение обаче не беше нормално за едно дете на Скитник (особено за момиче) и Рен го знаеше почти от самото начало. Това я караше да мисли, че Гарт знае повече, отколкото й казва. След известно време се убеди в това.

Все пак Гарт не признаваше нищо, когато тя настояваше да й каже повече по този въпрос. Той просто тръскаше глава и правеше знак, че тя се е нуждаела от специални умения, че е била сираче и че трябва да бъде по-силна и по-умна от другите. Той й казваше това, но отказваше да го обясни. Рен внезапно почувства, че той е приключил с храненето си и я наблюдава. Неговото обгоряло брадато лице вече не беше скрито от сенките. Тя можеше да види ясно чертите му и да прочете какво е изписано на тях. Тя виждаше загрижеността, прорязваща челото му и отразената в очите му доброта. Чувствуваше неговата непоколебимост. Странно, помисли тя, той винаги беше в състояние да й каже повече с един единствен поглед, отколкото други можеха да го сторят с един куп думи.

— Не ми харесва да ме преследват така — каза с въздишка тя. Не обичам да чакам, за да разбера какво ще се случи.

Той кимна. В тъмните му очи се четеше напрегнатост.

— Това има нещо общо с елфите — продължи импулсивно Рен. — Не зная защо чувствувам, че е така, но го чувствувам и съм убедена, че не греша.

Тогава ние скоро ще научим нещо, отвърна той.

— Когато достигнем пещерите на Роковете съгласи се тя. — Да. Защото тогава ще разберем дали Усойницата е казала истината и дали наистина все още има елфи.

А това, което ни следва, вероятно също иска да знае.

Усмивката й беше сдържана. За момент те се гледаха един друг безмълвно, измервайки това, което всеки виждаше в очите на другия и размишлявайки върху препятствията, с които може би им предстоеше да се сблъскат.