Читать «Елфите на Шанара» онлайн - страница 18
Тери Брукс
Гарт предложи да дежури пръв и Рен се съгласи. Тя се уви в своите одеяла и легна край огъня. Наблюдаваше танца на пламъците на фона на тъмнината, захласна се в тяхното хипнотично движение и си позволи да се унесе. Рен мислеше отново за своята майка, за нейното лице и нейния глас в съня и се питаше дали в това има частица истина.
Защо не можеше да си я спомни? С тази мисъл Рен заспа.
Тя се събуди отново с ръката на Гарт върху рамото си. През годините той беше я будил стотици пъти и тя беше се научила само от неговото докосване да разбира какво чувствува той. Сега то й казваше, че той се безпокои.
Забравила за съня, Рен мигновено скочи на крака. Все още е рано, разбра тя, като хвърли бърз поглед към нощното небе. Огънят продължаваше да гори все така силно до тях. Гарт се беше обърнал с лице към долината. Рен чуваше, че нещо се приближава. Долови драскане, цъкане — звука на нокти върху скала. Каквото и да беше то, не се стараеше да прикрива своето приближаване. Гарт се обърна към нея и й каза със знаци, че само преди няколко минути всичко е било напълно спокойно. Вероятно техният посетител отначало се е придвижвал с котешки стъпки, а после си е променил намерението. Рен не се съмняваше в казаното. Гарт чуваше с носа, с пръстите си и най-вече със своя инстинкт. Макар и глух, той чуваше по-добре от нея.
Гарт не отговори. Не беше необходимо. Това, което се приближаваше, беше нещо друго, нещо опасно…
Погледите им се срещнаха и внезапно тя разбра.
Това беше тяхната сянка, която най-после идваше да се разкрие. Звукът от драскането ставаше все по-силен, по-продължителен, като че ли това, което се приближаваше, се влачеше. Рен и Гарт се дръпнаха На няколко крачки от огъня, опитвайки се да пропуснат част от светлината между себе си и техния посетител и да се скрият в мрака.
Рен докосна дългия нож на кръста си. Не беше кой знае какво оръжие. Гарт стисна здраво своята дебела тояга. Съжали, че не се е сетила да вземе и своята, вместо да я оставя при конете.
В този момент светлината разкри едно уродливо лице, изскочило от мрака, сякаш освободило се, откъснало се от нещо. Последва го едно мускулесто тяло. Рен почувствува хлад в стомаха си. Това, което стоеше пред нея, не беше реално. То приличаше на огромен вълк, покрит целия със сива козина, с черна муцуна и с очи, които блестяха при светлината на огъня. Но съществото приличаше и на уродлив човек. Предните му крака бяха с човешки длани и пръсти, въпреки че козината растеше навсякъде, а пръстите завършваха със закривени нокти и бяха уродливи и мазолести. Главата му имаше също така човешка форма — като че ли някой беше поставил върху нея вълча маска и беше я обработил като глина, за да я намести.
