Читать «Кралят-маг» онлайн - страница 17

— Оня там е от магьосниците им — каза Биканер и изви врат. — Ей там стои още един, зад фронта им покрай реката. Трябва да има и трети… — изви се и погледна нагоре, вдясно от нас. — Ей го кучия му син. Сбърках за бойния план, сър. Добър е. Имат трима магьосници, и бият точно в средата на триъгълника, точно където е магът. Заклинанията им ще да са същите, дето използват обикновено — объркване, страх, да те направят безпомощен — но повечето бият по уменията ти: да не можеш да нацелиш стрела като хората или да удариш хубаво с меча.

Третия го видях, на една скала точно срещу нас, над пътя. Мога да се закълна, че чувах тихото боботене на заклинанията от трите посоки.

— Нашият дипломат, сър, може и да има магическа мощ — продължи Биканер, — но не и когато е един срещу трима.

— Давай тогава да изравним играта, преди да ги ударим.

— Е, това можем да го направим, сър — съгласи се Биканер, изтича до коня си и препусна обратно към бойците. Дванайсет от най-добрите ми стрелци се разделиха на две групи с ескорт кавалеристи с извадени саби. Първите поеха нагоре по пътеката към скалата най-близо до нас, на която планинският вещер продължаваше да реве заклинанията си, без да обръща внимание на нищо около себе си. Другите затичаха към втория кайтски маг на изток.

След няколко минути първата група беше на стрела разстояние от най-близкия вещер. Три стрели се забиха в гърдите му и светът сякаш се разтърси. Чух болезнения му крясък и заклинателят се преви на две и рухна. Няколко войници затичаха към билото да се уверят, че е умрял и ще си остане умрял.

Според уговорката не изчакахме да видим дали вторият отряд стрелци ще успее да свали другия кайтски маг, а тръгнахме в атака.

— Ходом… напред…

Ескадрон Гепард, Седемнадесети Ърейски дивизион пиконосци, прехвърли билото и се спусна в долината на Сулем.

Чух викове — радостни крясъци и след тях изненадания вой на планинците на другия бряг, щом ни видяха, но не им обърнах внимание.

Стигнахме брода и зашляпахме през него.

— Свири атака! — изревах, сигналистът ми вдигна дългия бичи рог и предизвикателният зов отекна над долината.

Щом прокънтя, видях нещо, което никога няма да забравя — може би най-благородната гледка, която съм виждал по време на бой.

Един от слоновете, за който мислех, че е умрял — явно беше бойно животно, но сигурно беше толкова остарял, че за срам и позор го бяха понижили в товарно — чу рева на рога някъде в тъмните умиращи кътчета на големия си мозък и се превъртя, надигна се на крака, вдигна хобота си, изви го, собственият му боен вик изтътна до ушите ни, животното се олюля няколко крачки, за да се подчини на отдавна забравената команда, и рухна мъртво.

Бяхме снишили пиките си, копитата на конете ни зачаткаха по камъните в свирепа атака и аз се оказах на върха на острието на формацията. Пред мен имаше мъже в халати — един вдигна лъка си и пиката ми го удари с все сила — беше първият, когото убих. Бързо обърнах коня, изтръгнах пиката от гърдите на планинеца и отново налетях срещу редицата туземци, свалих още един, после зарязах пиката и извадих сабята, а бойците ми повтаряха всяко движение все едно, че бяхме един войник.