Читать «Кралят-демон» онлайн - страница 306

— Все още сте подозрителен. Нека да ви попитам нещо. Какво според вас са демоните?

Свалбард се намръщи.

— Зло. Духове, които искат да ти навредят.

— Но тези същества, от които се безпокоите, ще ви нахранят. Значи не може да са демони.

— Отрова — не отстъпи Свалбард.

— Отрова? В такъв случай ще умрете. Ще умрете благородно, опълчвайки се на зли сили, което ще ви изпрати на Колелото, не съм ли прав? Тъй като деянието им ще ви направи добро, не биха могли да са демони, защото демоните са неспособни да вършат добро, според вашето определение.

— Думи! — изсумтя Свалбард и потърси място, където да се изплюе, но не намери и зарови нос в храната си.

Старият мъж отново се усмихна и тръгна между редиците маси като най-чудесният селски ханджия.

Може би съм сънувал, но не мисля. Като че ли се събудих и излязох от килията си в коридора. Светилниците, които пламтяха ярко на излизане от трапезарията, сега едва примигваха. Часовите бавно обикаляха в двата края, мъчейки се да не заспят. Никой не ме видя.

Знаех точно къде да отида. Тръгнах нагоре по стълбището към главния етаж и продължих уверено по някакъв коридор, чийто таван се губеше в сумрака. Имаше малка врата и след това се озовах в средата на храма, огромна многостенна зала с ярки копринени пана по стените. Но нямаше идоли, нито изображения на богове или пейки за поклонници, нито олтар.

В центъра на залата седеше старецът, скръстил крака върху пурпурна червена възглавница. Пред него имаше кръгла сламена рогозка. Коленичих непохватно на нея. Той ме погледна кротко, с очакване.

— Защо ни приехте толкова гостоприемно? — попитах направо.

— Защо не? Ако не бях го сторил, щяхте да се опитате да вземете каквото ви е нужно от селяните ми, а се чувствам задължен към тях.

— Кой сте вие? Техният жрец? Техният крал?

— Нито едно от тези неща. Всичко.

— На кой бог — или богове — служите?

— На никой. На всички.

— Миналия път, когато минах оттук, имаше един младеж. Нарече се оракул.

— И е точно това. Той е мой син.

— Защо не го видяхме?

— Не се съгласи с начина, по който трябваше да ви посрещнем. Реших да се наложа.

— Какво щеше да направи той?

— Не е нужно да знаеш. Но нямаше да е най-доброто. Той е млад и има много да се учи.

— Той ми каза една гатанка.

— Знам — отвърна старецът и я цитира точно: „Бога, комуто мислиш, че служиш, нему не служиш. Богинята, от която се боиш, не е твоят враг, а твоят враг е онзи, що се стреми към повече, иска да стане бог, но накрая няма да стане нищо повече от демон, че демони са вече истинските му господари.“ Прав ли съм?

— Да.

— Гатанката имаше продължение. „Служи на когото щеш, служи комуто можеш, служи само на едного, а той с нищо не ще те възнагради.“ Вече можеш ли да отговориш на някой от въпросите й?

Можех, въпреки че умът ми се мъчеше да го отхвърли:

Богът, комуто служех… Айса, богът на войната. Или може би Айрису.

Богинята, от която се боях… Сайонджи очевидно. Но ако не се боях от нея, то тогава:

Моят враг, онзи, който се стреми към повече, иска да стане бог?

Можеше да е само един.

Лайш Тенедос.

Императорът.