Читать «Кралят-воин» онлайн - страница 213

Плъзнахме се безшумно през парка, като мъгла, движеща се между дърветата. Имаше стражи, но ги подминавахме; зейналите прозорци на палата бяха все по-близки.

На моста над рова имаше петима-шестима пазачи, с еднаквите и безизразни лица на „хомункули“. Ако успеехме да ги свалим, без да вдигнем шум, след няколко минути щяхме да сме вътре.

Чувството за обреченост ставаше все по-силно, все по-близко. Тенедос трябваше да е започнал заклинанието си. Айрису само да ни дадеше още няколко минути…

Но не ни ги даде. Или може би бе поискал, но Сайонджи го бе помолила за благодеяние, с радостен смях, в очакване на прилива от души, който щеше да потече към нея, за да стигне до Колелото.

Два пъти в небето изплющя гръм, макар че не се виждаше никакъв облак. Земята се разтърси.

Оттатък Латейн, отвъд града, в небесата се очерта тъмна фигура. Растеше и растеше, докато не стана по-висока от най-високата сграда в Никиас. Гръмотевицата отново изтрещя и чудовището се очерта на фона на небето с ужасна зейнала уста и зъби, от които капеше отрова. Четири ръце се протегнаха нагоре и демонът погледна към небесата, както бе направил и предишния път. Само че сега беше още по-ужасно, защото беше ден, а не връхлетяна от бурята нощ. Демонът изрева предизвикателно към всички богове в триумф, че е възроден.

А после се плъзна към нас, към града. Един от щурмоваците до мен изхлипа и едва се овладях — искаше ми се да падна на колене и да се моля, искаше ми се да побягна с писък, дори да се преклоня пред тъмния ужас, за да пощади душата ми от прегръдката си.

Но потиснах слабостта, извиках: „Хайде!“ и половината, после всички затичахме към двореца.

Демонът вече газеше през Латейн.

Един от стражите откъсна погледа си от кошмара, видя ни и вдигна тревога.

Миг след това се нахвърлихме върху стражите, повалихме ги и затичахме по моста и през разтворените порти към един от каменните дворове.

— Нагоре! — посочих личните покои на Тенедос, където беше живял, докато беше император, и в този момент нови двайсет от чудовищните му воини се изсипаха от вратата пред нас, добри воини, готови да изпълнят до смърт своя дълг.

— Ще ги задържим! — каза задъхано Йонджи. — Напред! — и се понесе към тях с хората си.

— След мен! — ревнах и тръгнахме нагоре по дългото стълбище с Кимея, Джакунс, Кутулу и Свалбард. Завих на площадката, насреща ми изскочи слуга, размаха тромаво дългия си меч, ударих го в слепоочието с ефеса на моя и го преметнах през перилото.

Втурнахме се по дълъг коридор, към нови стълби, заизкачвахме се по тях. Чух пронизителен писък и видях как Кимея пада. Нещо отскочи от тялото й, какво, така и не разбрах, сърцето ми секна, трябваше да се върна при нея…

Но не можех, не можех да я прегърна в предсмъртния й миг, ако все още беше жива, и продължих тичешком напред, кипнал от гняв, и последните капки живот умираха в мен, исках само да повлека със себе си Тенедос до смъртта, защото всичко вече бе свършило.