Читать «Повелителка на реките» онлайн - страница 15
Филипа Грегъри
Съпругата му, чийто живот е по-лек, когато знатната дама отсъства, пристъпва напред, за да ѝ подпъхне завивките и да целуне бледите ѝ, хладни бузи. Но аз съм тази, която госпожица дьо Люксембург повиква да пристъпи към нея, като присвива кльощавия си пръст.
— Бог да те благослови, Жакета — казва ми тя. — Ще запомниш всичко, на което съм те учила. И ще стигнеш далече. — Усмихва ми се. — По-далече, отколкото можеш да си представиш.
— Но нали ще ви видя през пролетта?
— Ще ти изпратя книгите си — казва тя. — И моята гривна.
— И ще дойдете да гостувате на майка ми и баща ми в Сен-Пол през пролетта?
Усмивката ѝ ми казва, че няма да я видя отново.
— Бог да те благослови — повтаря тя и затваря завесите на носилката си, за да се предпази от студения утринен въздух, когато кавалкадата потегля през портата.
* * *
През ноември нещо ме разбужда в най-тъмните часове на нощта, аз сядам в малкото легло, което деля с прислужницата Елизабет, и се заслушвам. Сякаш някой ме вика по име със сладък глас: много висок и много тънък. После съм сигурна, че чувам някой да пее. Странно — звукът идва някъде отвън, пред нашия прозорец, макар че сме високо в малката кула на замъка. Намятам пелерината си върху нощницата, отивам до прозореца и поглеждам навън през пролуката в дървените капаци. Не се виждат светлини, полята и горите около замъка са непроницаемо черни като сплъстена вълна, няма нищо освен този ясен жаловит звук. Това не е славей, но звукът е висок и чист като песен на славей. Не е бухал, твърде мелодичен и продължителен е — напомня на гласовете на момчетата-църковни хористи. Връщам се при леглото и разтърсвам Елизабет, за да се събуди.
— Чуваш ли това?
Тя дори не се събужда истински.
— Не чувам нищо — казва в полусън. — Престани, Жакета. Спя.
Каменният под е леден под босите ми крака. Скачам обратно в леглото и вмъквам студените си стъпала в топлото пространство близо до Елизабет. Тя издава леко сърдито сумтене и се претъркулва надалече от мен, а после — макар да си мисля, че ще лежа на топло и ще се вслушвам в гласовете — заспивам.
* * *
Шест дни по-късно ми съобщават, че пралеля ми, Жана дьо Люксембург, е починала в съня си, в най-тъмния час на нощта, в Авиньон, до голямата река Рона. Тогава разбирам чий глас съм чула да пее край куличките.
* * *
Веднага щом английският херцог Бедфорд научава, че Жана е изгубила най-високопоставената си закрилница, той изпраща съдията Пиер Кошон, следван от отряд войници, да преговаря за откупването ѝ. Тя е призована да се изправи пред църковен съд по обвинения в ерес. Огромни суми преминават от едни ръце в други: двайсет хиляди ливри за войника, свалил я от коня, десет хиляди франка, които трябва да се изплатят на чичо ми с благопожеланията на краля на Англия. Чичо ми не се вслушва в съпругата си, която умолява да оставим Жана при нас. Аз съм твърде маловажна, за да имам право на глас, и затова трябва да гледам мълчаливо как чичо ми сключва споразумение Жана да бъде предадена на Църквата за разпит.
— Не я предавам на англичаните — казва той на жена си. — Постъпвам така, както ме помоли Мадмоазел, нищо не съм забравил, не я предадох на англичаните. Само я предадох на Църквата. Това ѝ позволява да изчисти името си от всички обвинения срещу нея. Ще бъде съдена от Божии служители, ако е невинна, те ще го потвърдят, и тя ще бъде освободена.