Читать «Повелителка на реките» онлайн - страница 14

Пралеля ми не седи с изправен гръб в стола си, наблюдавайки жените, а отвъд тях — замъка и земите на чичо ми, както правеше в началото на лятото. Когато слънцето изгубва топлината си, тя сякаш също става бледа и студена. Лежи от средата на сутринта до ранна вечер, когато се надига от леглото си само за да отиде в голямата зала до чичо ми и да кимне с глава в отговор на шумните поздрави, когато мъжете вдигат поглед към господаря и господарката си и удрят по дървените маси с кинжалите си.

Жана се моли за нея, поименно, при всекидневните си посещения в църквата, но аз, подобно на дете, просто приемам новия ритъм в деня на пралеля си и седя с нея, за да ѝ чета следобед, и чакам да ми разказва за молитвите, понесли се като книжни лодки по водите на реки, вливащи се в морето, още преди да се родя. Тя ми нарежда да разстеля картите от нейното тесте и ме научава на името и значенията на всяка.

— А сега ги разчети пред мен — казва тя един ден и почуква с тънкия си пръст по една карта. — Каква е тази?

Обръщам я, за да я види. Пред погледите ни застава тъмната, закачулена фигура на Смъртта, с лице, скрито в сянката на качулката, с коса, вдигната над изгърбеното рамо.

— Е, добре — казва тя. — Значи най-сетне си тук, приятелко? Жакета, по-добре помоли чичо си да дойде да ме види.

* * *

Въвеждам го в стаята ѝ и той коленичи до леглото ѝ. Тя полага длан върху главата му, сякаш за благословия. После леко го отблъсва.

— Не мога да понасям това време — казва тя сърдито на чичо ми, сякаш той е виновен, че дните захладняват. — Как можеш да живееш тук? Студено е като в Англия, а зимите продължават цяла вечност. Ще замина на юг, ще отида в Прованс.

— Сигурна ли сте? — пита той. — Мислех, че се чувствате уморена. Не е ли по-добре да си почивате тук?

Тя щраква раздразнено с пръсти.

— Твърде студено ми е — казва властно. — Можеш да изпратиш с мен стражи, за да ме съпровождат, освен това ще наредя да подплатят носилката ми с кожи. Ще се върна през пролетта.

— Нима не бихте се чувствали по-удобно тук? — предполага той.

— Иска ми се да видя Рона още веднъж — казва тя. — Освен това ме чакат недовършени дела.

Никой не може да ѝ противоречи, каквото и да става — тя е Мадмоазел — и след броени дни великолепната ѝ носилка е вече пред вратата, с кожи, струпани върху леглото, с месингова грейка за ръце, пълна с горещи въглени, в долната част на носилката вече са натъпкани загрети в пещта тухли, за да ѝ държат топло, а слугите са се подредили да се сбогуват.

Тя подава ръка на Жана, а след това целува леля ми Жана и мен. Чичо ми ѝ помага да се качи в носилката и тя стисва здраво ръката му с тънките си пръсти.

— Пази Девата — казва. — Пази я от англичаните, заповядвам ти.

Той свежда глава.

— Върнете се скоро при нас.