Читать «Шутът на кралицата» онлайн - страница 331

Кралицата се загледа нататък към бързо движещата се вода. Пристигащите и заминаващите кораби бяха малко, търговията на Англия вървеше зле, откакто тя беше във война с Франция, а нивите даваха все по-слаба и по-слаба реколта с всяка изминала година.

— Знаеш ли — прошепна ми кралицата, — знаеш ли, Хана, обикнах го от мига, в който за първи път видях портрета му. Помниш ли?

— Да — казах, спомнила си също и предупреждението си, че той ще й разбие сърцето.

— Обожавах го, когато го срещнах: помниш ли сватбения ни ден, когато той изглеждаше толкова красив и бяхме толкова щастливи?

Кимнах отново.

— Благоговеех пред него, когато той ме отведе в леглото и легна с мен. Той ми даде единствената радост, която бях познала в живота си. Никой не знае какво беше той за мен, Хана. Никой никога не ще узнае колко много го обичах. А сега ти ми казваш, че той има намерение да се ожени за най-голямата ми неприятелка, когато умра. Той очаква с нетърпение смъртта ми и своя живот след това.

Тя постоя тихо няколко минути, а придворните й, спрели безцелно зад нея, местеха погледи от нея към мен и се питаха какви ли още лоши новини съм донесла. После я видях как настръхна и ръката й се вдигна към очите, сякаш внезапно беше почувствала болка.

— Освен ако реши да не чака до смъртта ми — каза тя тихо.

С един бърз поглед към пребледнялото ми лице тя разбра останалата част от историята. Поклати глава.

— Не, никога — прошепна тя. — Не и това. Той никога няма да се разведе с мен, нали? Не и както баща ми се разведе с майка ми? Без никакви основания, освен похот към друга жена? И то блудница, и дъщеря на блудница!

Не казах нищо.

Тя не заплака. Тя беше кралица Мери, някогашната принцеса Мери, която още като малко момиче се беше научила да държи главата си изправена и да сдържа сълзите си, и дори ако устните й бяха разранени от хапане, а устата й — пълна с кръв, какво значение имаше, стига да не плаче там, където някой можеше да я види?

Тя просто кимна рязко, сякаш беше получила силен удар по главата. После повика с жест Уил Сомърс и той пристъпи напред, с Даниел до себе си, и нежно пое протегнатата й ръка.

— Знаеш ли, Уил — каза тя меко, — ето едно странно нещо, достойно за твоето остроумие. Струва ми се, че най-големият ужас в живота ми, който бих сторила всичко да избегна, е бил да завърша живота си така, както майка ми завърши своя: изоставена от съпруга си, бездетна, изместена от една блудница — тя го погледна и се усмихна, макар че очите й бяха потъмнели от сълзи. — И виж сега, Уил, не е ли смешно? Ето ме тук, и тъкмо това ме сполетя. Можеш ли да измислиш шега за това?

Уил поклати глава.

— Не — каза той кратко. — Не мога да направя шега от това. Някои неща не са забавни.

Тя кимна.

— Пък и във всеки случай, жените нямат чувство за хумор — каза той твърдо.