Читать «Другата кралица» онлайн - страница 245
Филипа Грегъри
Направих това преди три години в замъка Болтън, когато се доверявах на късмета си: мислех си, че никакви стени не могат да ме задържат, мислех си, че някой мъж непременно ще ме избави. Че Елизабет няма да успее да устои на убежденията ми, или че семейството ми ще се вдигне да ме защити, че Ботуел ще дойде за мен. Не можех да повярвам, че няма отново да бъда в красив кралски двор, обичана, очарователна, самото сърце на всичко около мен.
Сега не е същото. Аз не съм същата. Изтощена съм от три години в затвор. По-тежка съм, изгубила съм жилавата си сила, вече не съм неуморима, несломена. Когато се спуснах по стената в замъка Болтън, бях прекарала цяла седмица в бягане от враговете си, бях закоравяла. Сега, след трите години на затворничество в разкош, аз съм преситена и отегчена, вълнувана от лъжливи надежди, и влудявана от сънищата си, и нито за миг не се чувствам добре.
Аз съм се променила в сърцето си. Видях как Северът се вдига на бунт и претърпява поражение заради мен, видях собствените си хора да се люлеят като оглозгани кости по големите бесилки на селските кръстопътища. Приех за свой съпруг един мъж и научих за арестуването му. И безкрайно дълго чаках Ботуел, сигурна, че той ще дойде за мен. Той не идва. Не може да дойде. Осъзнах, че той никога вече няма да дойде при мен, дори и ако му заповядам да не го прави. Дори ако изпратя да му кажат, че не искам да го виждам никога повече, макар че той ще разбере забраната като покана, той не може да дойде.
Кураж! Навеждам глава и духвам пламъчето. Нямам какво да губя с този опит, а ще спечеля всичко. Веднага щом отново бъда свободна, ще си върна всичко: здравето, красотата, богатството, оптимизма, дори Ботуел. Уверявам се, че чаршафите са завързани на възел около кръста ми, подавам края на моя иконом Джон, усмихвам се на Мери Сетън и й поднасям ръката си за целувка. Този път няма да я чакам, няма да вземам камериерка, ще побягна в мига, когато краката ми се допрат до земята.
— Ще изпратя да те доведат, когато се върна във Франция — казвам й аз.
Лицето й е бледо и изопнато, в очите й има сълзи.
— Късмет — изрича тя. —
Тя отваря зарешетения прозорец, а Джон увива въжето от чаршафи около здравата дървена колона на леглото и се напряга да поеме тежестта ми.
Кимвам му в знак на благодарност и пристъпвам до перваза, навеждам глава, за да изляза през прозореца, и точно в този момент по вратата ми се разнася блъскане и грубият глас на Ралф Садлър, който крещи: „Отворете! В името на кралицата! Отворете!“
— Вървете! — подтиква ме Джон. — Държа ви! Скачайте.
Поглеждам надолу. Под мен в подножието на стената виждам да блести метал, там има чакащи войници. От главната къща забързано се задават дузина мъже с факли.