Читать «Зимният фестивал» онлайн - страница 12

— Как се казва? — настоя Салдур.

Когато Ариста вдигна глава, от очите ѝ се стичаха сълзи.

— Казва се… Едит Мон.

Глава 3

Сър Бректън

Арчибалд Белънтайн, графът на Чадуик, се взираше през прозорците на имперската тронна зала. Зад него Салдур шумолеше с някакви пергаменти, а Етелред опитваше трона, който все още не му принадлежеше. Влизаха и излизаха слуги, понякога надничаше и имперският канцлер, разменящ по няколко думи с регентите. Никой не обръщаше внимание на Арчибалд, никой не се допитваше до него.

Само за няколко години регент Салдур се бе издигнал от епископ на Медфорд до архитект на Новата империя. Етелред бе на път да замени кралската корона на Уоррик с императорския скиптър на цял Аврин. Дори простолюдният Мерик Мариус бе успял да изкопчи феодално владение, титла, пари.

Аз какво мога да покажа за целия си принос? Къде ми е короната? Жената? Славата?

Арчибалд много добре знаеше отговорите. Нямаше да носи корона. Любимата му щеше да принадлежи на Етелред. А що се отнася до славата, открадналият я мъж тъкмо влизаше в залата. Арчибалд чу ботушите да отекват по лъскавия мраморен под. Тези крачки не можеха да бъдат сбъркани — безкомпромисни, целенасочени, резки.

Обръщайки се, графът видя синьото наметало на сър Бректън Белстрад да помита пода. Понесъл шлема си в свитата си ръка и с металния си нагръдник, приличаше на току-що завърнал се от битка. Рицарят бе висок, широкоплещест, с волева брадичка. Беше окрилен от победи пълководец и Арчибалд го мразеше.

— Добре дошъл в Акуеста, сър Бректън — викна Етелред.

Бректън не обърна внимание нему и на Салдур, отправяйки се право към Арчибалд, където удари крак и се отпусна на коляно.

— Ваша светлост.

— Да, да, стани — графът махна с ръка.

— На Вашите услуги, милорд.

— Сър Бректън? — отново се обади Етелред.

Бректън продължаваше да говори със своя повелител.

— Повикали сте ме, милорд? Какво желаете от мен?

— Всъщност те повиках от името на регент Етелред. Той желае да говори с теб.

Рицарят се изправи.

— Както повелите, милорд.

Бректън се обърна и прекоси разстоянието до трона. Мечът му се удряше в бедрото, ботушите му нанасяха немилостиви удари по камъка. Спря в подножието на престола, задоволявайки се с плитък поклон.

Етелред свъси вежди, но само за кратко.

— Сър Бректън, най-сетне. Призовавах те шест пъти за последните няколко седмици. Нима съобщенията не те намериха?

— Благодаря Ви, Ваша светлост.

— Но ти не ми отговори — изтъкна Етелред.

— Не, Ваша светлост.

— И защо?

— Милорд, графът на Чадуик ми заповяда да превзема Меленгар. Следвах заповедите му — отговори Бректън.

— Значи неотменимите нужди на бойното поле налагаха присъствието ти — регентът кимна.

— Не, Ваша светлост. Единствено Дрондил Филдс остава непокорена, а обсадата е непробиваема. Победата е осигурена и не изисква прекият ми надзор.

— В такъв случай не разбирам. Защо не дойде, след като ти заповядах да се явиш?

— Не се подчинявам на Вас, Ваша светлост. Служа на граф Чадуик.