Читать «Кутия за птици» онлайн - страница 67
Джош Малерман
Вярно е. Тя го знае. Винаги го е знаела. Какво я плаши повече — възможността пред погледа ѝ да се озове същество? Или невъобразимата палитра от цветове, която ще нахлуе в полезрението ѝ, щом отвори очи?
Сив ли е? Дърветата също ли са полудели? Цветята, тръстиката, небето? Целият свят ли е полудял? Сам със себе си ли е влязъл в битка? Земята дали отхвърля собствените си океани? Вятърът се усили. Дали е видял нещо? И той ли е полудял?
Том. Том. Том. Том. Том.
Тъгува по него повече откогато и да било.
Дори в този по-нов свят, тук, на реката, докато вятърът започва да вие, студена вода плиска в джинсите ѝ, диви зверове обикалят бреговете, където тялото ѝ е натрошено, мисълта ѝ е затворник на сивото, дори тук Том ѝ се явява като нещо ярко, нещо правилно, нещо
— Ям — казва Момичето.
Това също е добре. Малори намира сили да я окуражи.
— Браво! — казва между две дълбоки вдишвания.
Пак движение сред дърветата вляво. Звучи като животно. Може да е мъжът с лодката. Може да е същество. Или десетина същества. Лодката дали би устояла на глутница гладни мечки, тръгнали да ловят риба?
Малори е
Също като Том. Също като сивите нюанси зад превръзката на очите ѝ. Също като шумовете по реката и новия свят. Рамото ѝ. Раната ѝ. Случи се. Онова, за което хората биха я предупредили, стига наоколо да имаше хора, които да я предупредят.
Тя се опитва. Споменът си проправя път през рояка черни мисли, които са я обладали. Спомня си как двете с Шанън стоят на един хълм. Слънчев ден. Тя вдига малката си ръчичка над очите, за да вижда по-добре. Сочи небето.
Смее се.
Шанън се примъква до нея на тревата. Опира главица до сестра си.
Сестрите лежат така с часове, оприличават облаците на познати лица. Един нос им е достатъчен. Едно ухо. Онзи има къдрици като на Емили Холт.
Накъдето и да погледнеше през онзи ден, виждаше цветове.
— Мамо? — казва Момчето. — Мамо, плачеш ли?