Читать «Кутия за птици» онлайн - страница 118

Том ще бъде погребан най-близо до къщата. На миниатюрната полянка, където води децата, със завързани очи, за да подишат чист въздух. Мястото, където се надява духът им да е най-свободен.

Ще минат четири години, преди да отговори положително на въпроса дали би могла да замине скоро за мястото, което Рик ѝ описа по телефона. Но сега тя просто мие. Сега просто мие бебетата. И бебетата плачат.

43.

Записаният глас на Том продължава да повтаря едно и също.

Оставя съобщение.

„Шилингам“ 273… Казвам се Том… Казвам се Том. Сигурно си представяте какво облекчение изпитвам да се свържа с телефонния ви секретар…

Превръзката ѝ е все още на сантиметър от затворените ѝ очи.

Вдига ръка и поставя пръстите си върху черния плат. За миг двамата със съществото държат една и съща превръзка. Това същество или негови подобни някога ѝ отнеха Шанън, майка ѝ, баща ѝ, Том. Това същество или негови подобни откраднаха детството на децата ѝ.

В известен смисъл, Малори не се страхува. Те вече ѝ причиниха всичко, което биха могли да ѝ сторят.

— Не — казва, като дърпа плата. — Това си е мое.

За момент не се случва нищо. После нещо я докосва по лицето. Малори прави гримаса. Но това е само гънката, върнала се обратно на мястото си върху носа и слепоочията ѝ.

Ще трябва да отвориш очи.

Вярно е. Записаният глас на Том означава, че е пристигнала до мястото, където според Рик реката се разклонява. Той говори както някога, в хола на къщата, когато обичаше да казва: „Може би не искат да ни наранят. Може би са изненадани от това какво ни причиняват. Това е припокриване, Малори. Нашият свят и техният. Просто случайност. Може би изобщо не им е приятно да ни нараняват“.

Но каквито и да са намеренията им, Малори трябва да отвори очи, въпреки че усеща присъствието на поне едно от съществата.

Беше свидетел как децата ѝ правят невероятни неща. Веднъж, след като разрови телефонния указател, Момчето ѝ съобщи, че е стигнала до страница сто и шеста. Почти позна. И Малори знае, че от сега нататък ще са ѝ нужни подобни изключителни умения.

Движение във водата вляво от тях. Съществото или е изгубило интерес към превръзката на очите ѝ и си тръгва, или изчаква да види какво ще направи Малори след това.

— Момче? — пита тя и не е нужно да казва повече. Той разбира въпроса ѝ.

В първия момент той мълчи. Слуша. После отговаря.

— Отива си, мамо.

Въпреки далечната птича война и красивия, успокояващ глас на Том, който идва от говорителя, сякаш за момент настъпва тишина. Тишина, извираща от това същество.

Къде е сега?

Лодката, освободена, се носи по течението. Малори знае, че реката пред тях се разклонява. Няма много време.

— Момче — казва с пресъхнало гърло. — Чуваш ли нещо друго?

Момчето мълчи.

— Не, мамо. Не чувам.

— Сигурен ли си? Напълно сигурен?

Тонът ѝ е истеричен. Независимо дали е готова, или не, моментът е дошъл.

— Да, мамо. Пак сме сами.

— Къде отиде съществото?

— Сигурно си е тръгнало.

— В коя посока?

Тишина.

После:

— Зад нас е, мамо.

— Момиче?