Читать «Мисти» онлайн - страница 128

— По-добре ли се чувствате, мистър Смит? — попита Хебе, застанала на пътеката.

Йохан потри стомаха си.

— Само леко неразположение. Вече се чувствам много по-добре. — Ето, значи, как обясняваше честите си посещения в кабината.

Обаче лъжеше. Това ми даде първата възможност. Преднамерено оставих дарбата си да се изплъзне от контрола ми. Беше като да изпуснеш дъха си, след като твърде дълго си го сдържал; следваше незабавно облекчение.

— Надявам се, че не е било заради нещо, което сте яли? — Хебе му подаде дипломатическо куфарче.

Той отвори уста, за да потвърди, че е било точно така, но вместо това каза:

— Не, просто трябваше да проверя как се чувства някой в кабината. — И изглеждаше шокиран от признанието си.

На лицето на Хебе се изписа объркване.

Йохан побърза да смени темата.

— Е, добре тогава, ще се видим следващия път, когато реша да летя. В събота.

Странната му забележка бе заменена от мисли за обичайния сценарий, прилаган от страна на компанията към редовните пътници.

— Наистина, сър, за мен ще бъде удоволствие да ви видя отново на борда. Вие сте най-непретенциозният пътник. — Хебе смръщи вежди, изненадана от признанието си.

Йохан стисна болезнено китката ми. Беше разбрал кой е виновен.

— Ще се видим тогава. Довиждане.

Издърпа ме вън от самолета. Въздухът беше като струя студена вода в лицето.

— Още един такъв номер и ще бъда принуден да те убия — изсъска той.

— И бездруго ще ме убиеш — отговорих твърдоглаво.

— Имах предвид, че ще се наложи да убия стюардесата и пилота. Искаш ли това да тежи на съвестта ти?

Като че ли вината беше моя? Не аз отвличах някого тук.

В подножието на стъпалата чакаше черна лимузина.

Йохан отвори задната брата и ме бутна вътре.

— Към сградата на терминала — заповяда на шофьора.

Както и на „Станстед“, и тук ВИП персоните не се редяха на опашка като обикновените хора. Йохан ме остави в колата, докато попълваше имиграционните документи. Завърза пластмасовите ленти, които обвиваха китките ми, за вратата. Надявах се на кратък миг, в който ще мога да отправя молба към шофьора, но той слезе от колата и придружи Иохан, пъхнал ръка в джоба на сакото си. Цялото му поведение говореше, че е въоръжен и опасен и изпълнява ролята не само на шофьор, но и на охранител.

Обаче Иохан беше оставил дипломатическото си куфарче.

Подръпнах го с крак по-близо до себе си и се напрегнах, докато го качвах на седалката. Когато то докосна бедрото ми, се наведох и го издърпах в скута си с помощта на брадичката, което никак не беше лесно. Докато се потях от страх, че ще ме заловят, хвърлих поглед към терминала. Иохан беше близо, от другата страна на стъклото, и говореше със служителя, създавайки впечатление, че е спокоен и невинен пътник. Ръцете ми не можеха да свършат кой знае какво, но като дърпах и бутах куфарчето, успях да стигна до ключалката. Всичко това щеше да се окаже напразно, ако го бе заключил с комбинация. Клик — първата ключалка се отключи. Клик — после и втората. Повдигнах капака и пъхнах пръстите си в процепа. Беше почти празно, вътре имаше само няколко листа и снимки. Бързо прегледах тези, които бяха най-отгоре. На снимката се виждаше семейство пред синя къща с бяла ограда: мъж и жена и техният син, който изглеждаше на моята възраст или малко по-малък. Носеше бейзболна шапка, така че не можех да видя голяма част от лицето му, но бащата определено ми беше познат — смесица от Йохан и Алекс. Трябва да бе бащата на Алекс. Значи, това бе майката на Алекс — жената с бледото лице, измъченото изражение и кестенявата коса. Може би момчето бе друг техен син? От онова, което Алекс ми бе казал, съдех, че той дори не знаеше за съществуването на брат си.