Читать «Смърт във Виена» онлайн - страница 71

Спяхме в обори или в изоставени бараки. Онези, които не можеха да станат достатъчно бързо, когато ни събуждаха, бяха застрелвани. Гладът сякаш бе пробил дупка в стомаха ми. Беше много по-лош от глада в Биркенау. Някак си събрах сили да продължа да поставям единия си крак пред другия. Да, исках да оцелея, но това беше и въпрос на предизвикателство. Те искаха да падна, за да могат да ме застрелят. Аз исках да видя унищожението на техния хилядолетен Райх. Исках да се насладя на неговата смърт — точно както германците се наслаждаваха на нашата. Мислех за Ретина, хвърляща се към Менгеле по време на селекцията, опитвайки да го убие с лъжицата си. Смелостта на Ретина ми даваше сила. Всяка стъпка беше бунт.

На третия ден привечер той дойде за мен. Беше на кон. Ние седяхме в снега отстрани на пътя и почивахме. Лене се наведе към мен. Очите й бяха затворени. Страхувах се, че с нея е свършено. Рашел притисна шепа сняг към устните й, за да я върне в съзнание. Рашел беше най-силната. Тя практически бе носила Лене през целия следобед.

Той ме погледна. Беше щурмбанфюрер от СС. След дванайсет години живот под нацистко робство се бях научила да разпознавам техните отличителни знаци. Опитах се да бъда незабележима. Извърнах глава и се наклоних към Лене. Той дръпна юздата на коня си и направи маневра, така че да може да ме огледа малко повече. Зачудих се какво ли виждаше в мен. Да, някога бях хубаво момиче, но сега бях отвратителна, изтощена, мръсна, болна, вървящ скелет. Не можех да понасям собствената си миризма. Знаех, че ако му въздействам, ще свърша зле. Подпрях глава на коленете си и се престорих, че спя. Той беше твърде умен за това.

— Хей, ти — извика.

Погледнах нагоре. Мъжът върху коня сочеше към мен.

— Да, ти. Изправи се! Ела с мен.

Изправих се. Бях мъртва. Знаех го. Рашел също го знаеше. Можех да го видя в очите й. Тя вече нямаше сълзи да плаче.

— Спомняй си за мен — прошепнах й, като последвах конника между дърветата.

За щастие той не ме накара да отида надалече, само до място на няколко метра от пътя, където едно голямо дърво бе паднало. Мъжът слезе от коня и го върза. Седна на поваления ствол и ми заповяда да седна до него. Аз се поколебах. Нито един есесовец не беше искал от мен подобно нещо. Той потупа дървото с дланта си. Аз седнах, но на няколко сантиметра встрани от мястото, което ми бе посочил. Бях уплашена, но и унизена от миризмата си. Мъжът се примъкна по-близо. Вонеше на алкохол. Песента ми бе изпята. Беше само въпрос на време.

Гледах право напред. Той свали ръкавиците си, после докосна лицето ми. За двете години в Биркенау нито един есесовец не ме бе докосвал. Защо този мъж, щурмбанфюрер, ме докосваше сега? Бях изтърпяла много мъчения, но това беше далеч по-лошо. Гледах право напред. Плътта ми пламна.