Читать «Смърт във Виена» онлайн - страница 69

Най-накрая заставахме пред нашия съдия. Той ни оглеждаше от долу до горе, записваше си номера ни. „Отвори уста, еврейке! Вдигни ръце!“ Ние се опитвахме да се грижим за здравето си в тази клоака, но това беше невъзможно. Възпаленото гърло можеше да означава пътуване към газовата камера. Успокоителните средства и мехлемите бяха твърде ценни, за да се прахосват за евреи, така че порезна рана на ръката можеше да те отведе в камерата следващия път, когато Менгеле прочистваше населението на лагера.

Ако преминехме външния преглед, нашият съдия имаше един краен изпит. Той посочваше към някоя яма и казваше: „Скачай, еврейке!“. Стоях пред ямата и събирах последните си остатъци от сила. Ако се приземях от другата страна, щях да живея поне до следващия подбор. Ако паднех вътре, щях да бъда натоварена на талигата и откарана в газовата камера. Първия път, когато преживях тази лудост, си помислих: „Аз съм немско-еврейско момиче от Берлин, произхождащо от добро семейство. Баща ми беше известен художник. Защо трябва да прескачам този ров?“. След това не мислех за нищо друго, освен да достигна другата му страна и да се приземя на крака.

Роза бе първата от нашето ново семейство, която беше избрана. Тя има нещастието да е болна от малария по време на голямата селекция, а нямаше начин това да се скрие от експертния поглед на Менгеле. Регина помоли Дявола да вземе и нея, за да не умира сестра й сама в камерата. Менгеле се усмихна, разкривайки раздалечените си зъби: „Скоро и ти ще отидеш, но първо можеш още да поработиш. Мини надясно!“. За първи път през живота си се радвах, че нямам сестра.

Регина спря да се храни. Тя сякаш не забелязваше, когато я биеха по време на работа. Беше пресякла линията. Вече бе мъртва. При следващата голяма селекция чакаше търпеливо на безкрайната опашка. Изтърпя „упражненията“ на Таубе и държа лицето си в калта, така че той да не й смаже черепа. Когато най-сетне стигна до масата на избиращите, тя се спусна към Менгеле и се опита да избоде очите му с дръжката на лъжицата си. Един есесовец я простреля в корема.

Менгеле бе очевидно уплашен.

— Не хабете газ за нея! Хвърлете я в огъня жива! Запалете крематориума с нея!

Хвърлиха Регина в една ръчна количка. Гледахме я как се отдалечава и се молехме да умре, преди да стигне до крематориума.

През есента на 1944 година започнахме да чуваме руските оръдия. През септември лагерът за първи път бе огласен от сирените за въздушно нападение. Три седмици по-късно те отново прозвучаха и лагерните противовъздушни оръдия стреляха за първи път. Същия ден спецподразделението в Четвърти крематориум се разбунтува. Те нападнаха своите пазачи есесовци с кирки и чукове и успяха да запалят бараките си и крематориума, преди да бъдат застреляни с картечници. Седмица по-късно паднаха бомби в самия лагер. Нашите господари показаха признаци на стрес. Те вече не изглеждаха така непобедими. Понякога дори изглеждаха малко уплашени. Това ни доставяше известно удоволствие и ни даваше малка надежда. Обгазяването спря. Те все още ни убиваха, но трябваше да го правят лично. Избраните затворници бяха застрелвани в газовите камери или близо до Пети крематориум. Скоро нацистите започнаха да разрушават крематориумите. Нашата надежда, че ще оцелеем, нарасна.