Читать «Смърт във Виена» онлайн - страница 5

Реставраторът вървеше с плавна походка и без видимо усилие. Леко извитите му навън крака говореха за бързина и стабилност. Лицето му беше издължено и се стесняваше към брадичката, носът бе деликатен и изглеждаше като изваян от дърво. Скулите му бяха широки, а в зелените му неспокойни очи се долавяше нотка от очарованието на руските степи. Черната му коса бе късо подстригана и леко прошарена на слепоочията. Беше от типа лица, които можеха да принадлежат към различни националности, освен това реставраторът имаше дарба към езиците, което го преобразяваше още повече. Във Венеция бе известен като Марио Делвекио. Това обаче не беше истинското му име.

Олтарната фреска беше скрита зад обвито в брезент скеле. Реставраторът се хвана за алуминиевата тръба и тихо се изкачи горе. Работната му площадка си стоеше, както я бе оставил предишния следобед: четките и палитрата му, боите и разтворителят си бяха на местата. Той светна флуоресцентните лампи. Фреската — последната велика олтарна живопис на Джовани Белини — заблестя под силната светлина. В лявата част на композицията бе изобразен прав свети Кристофър, а Младенецът бе възседнал раменете му. На противоположния край бе изобразен свети Луи от Тулуза с епископски жезъл в ръка, с митра на главата и богато драпирано наметало от червен и златист брокат. Над всички тях, на заден план, свети Йероним седеше пред отворен псалтир на фона на лъчезарното синьо небе, изпъстрено със сиво-кафяви облаци. Всеки един от светците бе отделен от другите, така че бе сам пред Бог, като уединението бе толкова внушително, че бе почти мъчително да се гледа. Беше удивителна творба за осемдесетгодишен човек.

Реставраторът постоя неподвижно пред високото пано — като четвърти персонаж, нарисуван от умелата ръка на Белини — и остави мисълта си да се порее из пейзажа. След известно време изля малко „Моволит 20 медиум“ върху палитрата си, добави пигмент, после разреди сместа с „Аркосолв“, докато получи желаната консистенция и наситеност на цвета.

Вдигна отново поглед към фреската. Топлотата и богатството на цветовете бе довело изкуствоведа Раймонд ван Марле до заключението, че зад творбата ясно личал почеркът на Тициан. При цялото му уважение, реставраторът смяташе, че за жалост Ван Марле грешеше. Той беше ретуширал творби и на двамата художници и познаваше стила им като бръчиците около очите си. Олтарната стенопис в църквата „Сан Джовани Кризостомо“ беше единствено и само на Белини. Освен това по времето на нейното създаване Тициан отчаяно се е опитвал да измести Белини от позицията му на най-значим венециански художник. Марио Делвекио сериозно се съмняваше, че Джовани би поканил младия и вироглав Тициан да му помага в една толкова важна поръчка. Ако се беше подготвил достатъчно добре, Ван Марле щеше да си спести неудобството от това абсурдно твърдение.