Читать «Търговска къща» онлайн - страница 787

По тялото му премина тръпка. Точно преди обяд му се обади Банастазио с извинение, което всъщност беше нова заплаха.

— Хайде да хапнем някъде двамата, а бебчо? По дяволите, Линк, глупаво е да се караме с теб. Какво ще кажеш да хапнем по една пържола довечера? Знам един ресторант със страхотна скара, „Сан Франциско“, на „Нейтън роуд“.

— Не, благодаря. Имам среща — отвърна му той студено. — Както и да е, ти си каза мнението вчера. Да спрем дотук, а? Ще се видим на годишното събрание на Управителния съвет, ако дойдеш.

— Хей, Линк, това съм аз, старото ти приятелче. Помниш ли как ти се притекохме на помощ, когато ти трябваха ония мангизи. Не ти ли ги дадохме предварително?

— Срещу акции, които са най-добрата инвестиция — най-добрата ви законна инвестиция. За пет години си удвоихте парите.

— Разбира се. А сега искаме и да ни се чува думата, справедливо, нали?

— Не. Не и след вчера. Ами оръжията? — хрумна му изведнъж да попита.

Последва мълчание.

— Какви оръжия?

— Тия, дето бяха в самолета ми. Контрабандните автомати и гранатите.

— Това е нещо ново за мен, бебчо.

— Казвам се Линк, бебчо. Ясно ли е?

Пак мълчание. В гласа на Банастазио се появи стържеща нотка:

— Ясно. А сега за сделката ни. Ще си промениш ли мнението?

— Не. В никакъв случай.

— Не сега, по-късно?

— Не.

Гласът от другата страна замлъкна, последва щракване и безкрайният свободен сигнал. Бартлет веднага се обади на Роузмънт.

— Не се тревожи, Линк. Банастазио отдавна ни е на мушката и в това отношение имаме доста помощници.

— А нещо за оръжията?

— Ти си чист. Военните в Хонконг са оттеглили обвинението си срещу теб. Ще ти бъде съобщено официално утре.

— Открили ли са нещо?

— Те не. Ние открихме. Направихме проверка в хангара ти в Лос Анжелос. Един от нощните пазачи си спомни, че видял някакви типове да бърникат нещо на товарната площадка. Но не му направило впечатление, докато не го попитахме.

— Виж ти. Хванахте ли някого?

— Не. Сигурно няма и да хванем. Не се притеснявай. А колкото до Банастазио, скоро ще се отървеш от него. Не се тревожи.

Като си спомни сега за това, отново го побиха тръпки.

— Какво има, скъпи? — попита Орланда. — За какво се сети?

— Нищо.

— Кажи ми.

— Просто си мислех, че страхът е нещо отвратително и може да те погуби, ако не внимаваш.

— О, да, знам. Толкова добре ми е познато — тя откъсна очи от пътя за секунда и като се усмихна колебливо, постави ръка на коляното му. — Но ти си силен, скъпи. Не се боиш от нищо.

Бартлет се засмя:

— Де да беше вярно.

— О, така е. Знам.

Орланда намали, за да заобиколи купчина тиня, на това място пътят беше по-стръмен, на няколко пъти водата се бе разливала от канавките. Колата се движеше плътно до високата подпорна стена, после зави надолу по „Коутуол роуд“ и покрай ъгъла свърна към „Роуз корт“. Като стигнаха до блока, дъхът на Бартлет секна, когато Орланда се поколеба за момент, а после решително подмина фоайето и зави по стръмната алея към гаража.

— Време е за аперитив.

— Чудесно. — Не я погледна. Като спряха, той слезе, мина от нейната страна и й отвори вратата. Тя заключи колата и се качиха в асансьора. Бартлет усещаше как вената на шията му пулсира.