Читать «Търговска къща» онлайн - страница 776

— Знам само за принц Йоши. А какво се е случило с вашия род?

— Моят прадядо станал дребен чиновник в кабинета на принц Йоши. Бил изпратен в Нагасаки, където семейството ми живее и до днес. Трудно му било да не носи двата меча. Дядо ми също беше държавен служител, както и баща ми, но много дребен — вдигна очи и му се усмихна. — Виното е много хубаво. Развърза ми езика.

— Не, не — запротестира Дънрос, но осъзнавайки, че ги гледат много очи, прибави на японски: — Нека да поговорим на японски.

— За мен е чест, тай-пан-сан.

По-късно, докато пиеха кафето, той я попита:

— Къде да внеса парите, които ви дължа, Рико-сан!

— Ако можете да ми дадете банков чек или ордер — тя използва английските термини, защото нямаше съответни японски думи, — преди да замина, би било идеално.

— В понеделник сутринта ще ви ги изпратя. 10 625 лири — през януари ще получите още 8500 лири и още толкова през следващата година — осведоми я той, тъй като знаеше, че доброто й възпитание не би позволило да попита направо. Видя облекчението в очите й и се зарадва, че бе решил да й даде две допълнителни годишни заплати — само информацията на А. М. Г. за петрола струваше много повече от това. — 11 часа ще ви бъде ли удобно за предявяване на ордера?

— Не искам да ви притеснявам.

Дънрос забеляза, че Рико говори бавно и отчетливо, за да го улесни.

— Мислите ли да пътувате някъде?

— В понеделник може би ще се върна в Япония, после… после не знам. Вероятно обратно в Швейцария, макар че нямам никаква причина да се връщам там, къщата, в която живеехме, беше под наем. Животът ми като мисис Гресенхоф приключи със смъртта на мъжа ми. Сега би трябвало отново да стана Рико Анджин. Кармата си е карма.

— Да — повтори той, — кармата си е карма.

Бръкна в джоба си и извади опаковано пакетче.

— Това е подарък от „Ноубъл хаус“ в знак на благодарност за положените от вас усилия и за изморителното пътуване, което предприехте заради нас.

— О. О, благодаря ви, но за мен това беше чест и удоволствие — поклони се Рико. — Благодаря ви. Мога ли да го отворя сега?

— Може би по-късно. Това е нефритен медальон, но в кутийката има и поверителен плик, който вашият съпруг държеше да получите и който е само за вашите очи, не и за тези, които ни заобикалят.

— А. Разбирам. Наистина — тя отново се поклони. — Толкова съжалявам, моля да ме извините за глупостта.

Дънрос й се усмихна.

— Не и глупост, в никакъв случай, само красота.

По лицето й изби руменина и тя отпи от кафето си, за да я прикрие.

— Пликът запечатан ли е, тай-пан?

— Да, съгласно неговите инструкции. Знаете ли какво има вътре?

— Не. Само… мистър Гресенхоф ми каза само, че ще получа от вас запечатан плик.

— Каза ли ви защо? Или какво трябва да направите с него?

— Един ден някой ще дойде да го поиска.

— Име?

— Съпругът ми ми каза, че никога не трябва да разкривам това име, дори и на вас. Никога. Всичко друго мога да ви кажа, но не и… това. Много съжалявам, моля да ме извините.