Читать «Шогун» онлайн - страница 779
Джеймс Клавел
Блакторн усещаше погледите на всички върху себе си. Направи се, че не ги забелязва, и се опита да седи изправено, с безизразно лице, и се замоли да не му прилошее отново, та да се посрами пред всички. А болката нарасна.
Кортежът минаваше през крепостта покрай хиляди самураи, строени в безмълвни редици. Никой не ги спря, никой не им поиска документите. Опечалените минаваха от един контролен пункт през друг, през вдигнати вертикални решетки и прекосиха пет рова, необезпокоявани от никого. Ала щом излязоха от главната порта, извън стените на крепостта, той забеляза как Сивите се напрегнаха и очите им зашариха по всеки срещнат, как го обградиха по-плътно и взеха да го охраняват още по-внимателно. Това го поуспокои. Не беше забравил, че е белязан. Процесията изви покрай някаква поляна, премина през един мост и спря на празното пространство до брега на реката.
То беше триста стъпки широко и петстотин стъпки дълго. По средата имаше изкопана квадратна яма — петнадесет на петнадесет стъпки и пет стъпки дълбока, напълнена с дърва. Над нея бе издигнат висок, покрит с рогозки навес, целият в драперии от бяла коприна, а около него имаше стени от бели памучни платна, закачени на бамбукови пръчки, сочещи четирите посоки на света. В средата на всяка платнена стена имаше по една малка дървена вратичка.
— Вратата се слага, за да може душата да мине през нея, Анджин-сан — беше му обяснила Марико още в Хаконе.
— Хайде да доплуваме или да говорим за нещо друго. За нещо приятно.
— Да, разбира се, но оставете ме първо да довърша мисълта си, защото и това е нещо приятно. За нас погребението е от изключителна важност и вие трябва да знаете всичко за него, Анджин-сан. Моля ви.
— Добре. Но защо са ви четири врати? Една не стига ли?
— Душата трябва да има право на избор. Това е много мъдро — ние сме много мъдър народ. Казвала ли съм ви днес, че ви обичам? Ние сме мъдър народ, щом позволяваме на душата сама да избере. Повечето души предпочитат южната врата. Затова тя е най-важна и до нея нареждаме маси със сушени смокини, пресни нарове и други плодове, репички и всякакви зеленчуци, а също и снопчета оризови кълнове, ако сезонът е подходящ. И винаги има купичка с прясно сварен ориз. Това, Анджин-сан, е изключително важно. Защото душата може да поиска да хапне, преди да тръгне.
— На моето погребение бихте ли сложили печен фазан или…
— Извинете, но месо — никога! Нито дори риба. Ние се отнасяме много сериозно към това, Анджин-сан. На масата ще има също малък мангал, в който приятно ще горят скъпоценни благоуханни дървета и благовонни масла — за да мирише приятно наоколо.
Блакторн усети, че очите му се изпълват със сълзи.
— Иска ми се моето погребение да се състои призори — обичаше да казва тя жизнерадостно. — От всичко най-обичам зазоряването. И ако може да е също през есента…
Моя бедна любов, помисли си той. Ти през цялото време си знаела, че няма да има есен.
Носилката му спря на почетното място на първия ред, близо до средата. Беше достатъчно близо до масата, за да вижда сълзите по напръсканите с вода плодове. Всичко беше точно така, както тя го бе описала. Площадът бе изпълнен със стотици носилки и не по-малко от хиляда самураи с жените си — смълчани и неподвижни. Видя Ишидо и до него Очиба. И двамата не го погледнаха. Бяха седнали в разкошните си носилки, загледани напрегнато в белите платнени стени, които шумоляха от утринния ветрец. От другата страна на Очиба беше Кияма, недалеч от него Дзатаки и Ито. Закритата носилка на Оноши също беше наблизо. Всички бяха плътно оградени от телохранители. Самураите на Кияма носеха кръстове на вратовете си. Също и тези на Оноши.