Читать «Шогун» онлайн - страница 14

— Благодаря — каза той. Замисли се за миг, тикна пръст в гърдите си и произнесе натъртено — Блакторн! Блакторн! — После посочи към нея. — Как се казваш?

Тя го гледаше с неразбиращ поглед.

— Блакторн — внимателно повтори той, сочейки себе си, и пак насочи пръста си към нея — Как се казваш?

Тя се намръщи, но внезапно проумяла, започна да се сочи и да повтаря:

— Онна. Онна.

— Онна — произнесе и Блакторн, не по-малко горд от нея — Онна.

Тя кимна щастливо.

— Онна.

Никога преди не бе виждал такава градина: имаше малък водопад, поточе с мостче, грижливо поддържани пътечки, покрити с дребни камъчета, храсти, цветя и камъни. Направи му впечатление колко е чисто. И спретнато.

— Невероятно — продума неволно.

— Нивирятно — повтори тя услужливо.

— Нищо.

И като не знаеше какво друго да каже, махна и с ръка да си върви. Тя послушно се поклони най-учтиво и излезе.

Блакторн седна на припек, облегнат на някакъв стълб. Чувствуваше се слаб. Старецът плевеше, макар че плевел не се виждаше. Какво ли е станало с другите — питаше се той. Дали е жив капитанът? Колко ли дни съм спал? Помня, че се будих, ядох и пак заспах, а храната беше също тъй незадоволителна, както и сънищата.

Децата изприпкаха покрай него — играеха на гоненица. Той се почувствува неудобно пред тях заради голотата на градинаря, защото, като се навеждаше, всичко му се виждаше, и се изненада, че на децата това очевидно не им правеше никакво впечатление. Зад стената забеляза покрити със слама и керемиди покриви, а в далечината — високи планини. Свеж ветрец брулеше небето и гонеше купестите облаци. Беше чудесен пролетен ден и пчелите бързаха да събират нектар. Тялото му копнееше за още сън, но той се изправи и с усилие на волята се запъти към вратата на градината. Градинарят се усмихна и се поклони, после изтича да му отвори вратата, пак се поклони и я затвори след него.

Селото беше разположено около полукръглия залив, обърнат на изток, и се състоеше от близо двеста къщи, каквито никога не бе виждал, сгушени в подножието на планината, която се спускаше до самия бряг. В планината се забелязваха терасирани ниви и прашни пътища, които водеха на север и на юг. Долу крайбрежната улица бе покрита с калдъръм, а от брега към морето бе построен каменен улей за спускане на лодки във водата. Пристанището беше добро и безопасно, с каменен вълнолом. Мъже и жени чистеха риба и плетяха мрежи, а откъм северната страна строяха лодка с невероятна форма. Далече в морето на изток и на юг се виждаха острови. Рифовете бяха или там, или отвъд хоризонта.

В пристанището имаше много лодки със странна форма, повечето рибарски, някои с големи платна, други с весла — гребците стояха прави и гребяха с гръб към морето, а не седнали с лице към него, както можеше да се предположи. Някои от лодките се отправяха в открито море, други стояха с носове към дървения док, а „Еразъм“ беше закотвен на около петдесет метра от брега, в достатъчно дълбоки води, завързан за носа с три въжета. Кой ли е сторил това? Около него имаше и други кораби, а на борда му се мяркаха туземци, но нито един от неговите моряци. Къде ли бяха?