Читать «Шогун» онлайн - страница 118

Хиромацу кимна, вътрешно изненадан, че Ябу се подлага доброволно на такава опасност. После слезе долу.

Когато Блакторн разбра, че Ябу ще дойде с него на брега, той усети как сърцето му започна да бие учестено. Не съм забравил Питерзоон, нито екипажа си, нито ямата — нито писъците, нито Оми, нито нищо! Пази се, мръсно копеле!

Глава девета

Бързо стигнаха брега. Блакторн мислеше да ги поведе, но Ябу си присвои водачеството, тръгна с бърза стъпка самураи го следяха много изкъсо и нито за миг не го изпускаха от очи. Няма къде да избягам, глупаци такива, мислеше той, неразбрал тяхната загриженост, и погледът му механично претърсваше брега, оглеждаше се за плитчини, скрити рифове, преценяваше местонахождението, а умът му отбелязваше всичко важно, за да може някой ден да го нанесе в дневника си.

Първо тръгнаха по каменистия бряг, после превалиха изгладените от прибоя скали и излязоха на една пътечка, която заобикаляше скалата, и внимателно запълзяха към южния нос. Дъждът бе спрял, но вятърът продължаваше да ги брули. Колкото повече се приближаваха до оголеното парче земя, толкова по-високи ставаха вълните, които се разбиваха долу в скалите и се пръскаха на ситни капчици във въздуха. Много бързо се измокриха до кости.

Блакторн зъзнеше, а Ябу и останалите японци, затъкнали безгрижно леките си кимона високо в поясите, сякаш не забелязваха нито влагата, нито студа. Сигурно Родригес беше прав, помисли си той и страхът му се възроди. Японците не са като нас. Не усещат нито студ, нито глад, нито лишения, нито болка, както ние ги усещаме. Те са повече като животните, нервите им са притъпени в сравнение с нашите.

Скалата се издигаше на около шестдесет метра над главите им. Брегът бе на петнадесет — шестнадесет метра под тях. Отвъд хоризонта и около тях се виждаха само планини — нито къща, нито колиба в целия залив. В това нямаше нищо чудно — обработваема земя тук нямаше, каменистият бряг преминаваше в скали и после в гранитни планини, обрасли с дървета тук — там по най-горните склонове.

Пътеката се спусна и пак се изкачи по скалата — много несигурна, повърхността й непрестанно се ронеше. Блакторн се мъкнеше изнурено зад Ябу, подпиран от силния вятър, загледан в силните мускулести крака на японеца. Подхлъзни се, копеле! Подхлъзни се, разбий се долу в скалите. Дали това ще те накара да изкрещиш? Какво би те накарало?

Той свали поглед от Ябу с усилие на волята си и отново заоглежда брега. Всяка цепнатина, вдлъбнатина и дупка. Вятърът, наситен с морска пяна, го удари в лицето и на очите му излязоха сълзи. Морето се люшкаше напред — назад, издигаше се, спускаше се. Знаеше, че надеждата да открият Родригес бе нищожна: брегът беше осеян с пещери и потайни местенца, които те не биха могли да изследват. Но бе дошъл тук, за да опита. Дължеше това на Родригес. Всички лоцмани се молят отчаяно да умра и бъдат погребани на суша. Всички са виждали прекалено много раздути от солената вода трупове, полуизядени и обезобразени от морските раци.