Читать «Гай-джин» онлайн - страница 85

„Аз трябваше да съм шогун — помисли си той за стотен път. — Бях готов за това, бях обучен и щях да спра пропадането на шогуната; можех да създам нов съюз между шогуната и всички даймио и можех да се справя с гай-джин. Аз трябваше да имам принцеса за съпруга; никога нямаше да подпиша споразуменията или да разреша преговорите да се обърнат срещу нас. Щях да се справя с Таунсенд Харис и да открия нова ера на промени, нужни за приспособяването ни към външния свят. Щяхме да го направим сами, а не чрез гай-джин!

Но не съм шогунът, Нобусада е избран на този пост, споразуменията съществуват, принцеса Язу съществува, Санджиро, Анджо, а гай-джин са се залепили на нашата порта.“

Йоши потрепери. „Трябва да съм още по-предпазлив. Отровата е древно изкуство, стрела през деня или нощта. Навън има стотици нинджи, готови да ги наема. Има още и шиши. Какъв ли е отговорът? Сигурно има отговор?“

Чайките кръжаха и грачеха над града и замъка. Те прекъснаха мислите му. Огледа небето — никакъв признак за промяна, макар че беше месецът, когато задухваха силните ветрове и с тях пристигаше зимата. „Тази година зимата ще е лоша. Няма да гладуваме както преди три години, но реколтата е по-слаба и от ланшната…

Почакай! Какво каза Анджо, което ми напомни за нещо?“

Той се обърна и кимна на един от телохранителите си, вълнението му нарасна.

— Доведете онзи шпионин тук, рибаря, как му беше името? О, да, Мисамото, доведете го веднага при мен, но тайно — настанен е в източното караулно.

8.

Вторник, 18 септември

Точно преди зори оръдията на флагмана изстреляха единайсет топовни салюта и катерът на Сър Уилям потегли от пристанището. От брега се чу слаб поздрав, всеки истински мъж беше там и наблюдаваше отплаването на флотата за Йедо. Вятърът се усилваше, облаци покриваха небето. Сър Уилям тържествено се качи на борда, зад него Филип Тайърър — останалият персонал беше вече на борда на съпровождащите ги военни кораби. Двамата мъже носеха рединготи и цилиндри. Ръката на Тайърър бе превързана за рамото.

Видяха адмирал Кетърър, който ги очакваше на главната палуба, до него — Джон Марлоу, и двамата униформени — триъгълна шапка, обшита със златен ширит, сини рединготи със златни копчета, бели ризи, жилетки, панталони и чорапи и обувки с катарами, лъскави саби. Внезапно Филип Тайърър си помисли: „По дяволите, колко красив и елегантен е винаги Джон Марлоу, както и Палидар с тези техни униформи. Да ме вземат мътните, ако имам една дреха, с която да им съпернича, беден съм като църковна мишка в сравнение с тях, дори не съм още заместник-секретар. Дявол да го вземе! Няма нищо друго, което така да ласкае мъжа и да издига в очите на момичета, както униформата.“

Той почти се спъна в сър Уилям, спрял се на най-горното стъпало, докато адмиралът и Марлоу го поздравиха учтиво, като пренебрегнаха Тайърър. „По дяволите — помисли си Филип, — съсредоточи се, та вие сте равни по задължение с Марлоу, нали и двамата сте на разположение на началството! Внимавай, включи се в сцената. Дребният Уили Уинки от вчера е като котка в гнездо на оси.“