Читать «Гай-джин» онлайн - страница 72

— Мислех, че ще получите удар — заяви Сергеев, пресуши чашата си и си наля още.

— Трябваше да приключа срещата драматично.

— Значи в Йедо след три дни?

— Да, скъпи ми графе. Адмирале, наредете флагманът да отплава призори, през следващите дни съберете всички кораби, подгответе ги, заредете оръдията, нека цялата флота да се упражнява, и заповядайте всички да бъдат готови и да се присъединят към нас, ако се наложи. Генерале, петстотин войници в алени униформи ще са достатъчни за почетна охрана. Господине, френският флагман ще пожелае ли да се присъедини към нас?

Сьоратар отвърна:

— Разбира се. Аз ще ви съпровождам, но предлагам Френската легация за главна квартира и пълна парадна униформа за войниците.

— Не става дума за паради, акцията е наказателна, няма да връчваме акредитивни писма, това ще направим по-късно, а не на срещата. Беше убит наш гражданин и как да се изразя? Флотата ни е решаващият фактор.

Фон Хаймрих тихо се засмя:

— Разбира се, че е решаващ фактор в тези води и в тези времена. — Той погледна Сьоратар. — Жалко, че нямам дузина полкове от пруската кавалерия, тогава бихме могли да си поделим Япония и да се справим с тяхната дяволска тъпота и пилеене на време за лоши обноски.

— Само дузина ли? — попита смразяващо Сьоратар.

— Достатъчни са, г-н Сьоратар, за всичките японци, взети заедно — нашите войски са най-добрите в света — естествено след тези на Нейно британско величество — добави немецът изискано. — За щастие Прусия може да отдели двайсет, дори трийсет полка за този малък сектор и пак ще й останат повече от достатъчно, за да се справи с всеки проблем, възникнал където и да било, особено в Европа.

— Да, добре… — Сър Уилям го прекъсна, защото Сьоратар пламна. Той допи уискито си.

— Отивам в Канагава да уредя някои неща. Адмирале, генерале, да направим кратко съвещание, когато се върна — ще дойда на борда на флагмана. О, г-н Сьоратар, какво става с г-ца Анжелик? Нали няма да възразите, ако я придружа дотук?

Тя излезе от стаята си в слънчевата светлина на късния следобед, тръгна по коридора, спусна се по главната стълба към входа. Носеше плътната рокля от вчера, пак така елегантна, още по-ефирна отпреди — с коса на опашка, със сухи очи, малко парфюм и шумолящи фусти.

Часовите на портата я поздравиха и измърмориха смутено, благоговеещи пред красотата й. Анжелик ги удостои с усмивка и се насочи към хирургията. Прислужникът китаец я изгледа и офейка.

Преди да стигне до вратата, някой я отвори. На прага застана Бабкот.

— О, здравейте, г-це Анжелик, честна дума, изглеждате прекрасно — изрече той, почти заеквайки.

— Благодаря ви, докторе — усмивката й беше мила, гласът — нежен. — Исках да попитам… Можем ли да поговорим за малко?

— Разбира се, влезте. Чувствайте се като у дома си. — Бабкот затвори вратата на хирургията, настани я на най-хубавия стол и седна на бюрото, поразен от излъчването и от начина, по който прическата й откриваше дългата и съвършена шия. Очите му бяха зачервени, изглеждаше много изморен. „Някои си живеят живота“ — помисли си той, възхитен от вида й.