Читать «Гай-джин» онлайн - страница 70

— Сгрешил си, като не си я убил — прекъсна Хирага мислите му. — Шорин е бил прав, ако я беше убил, щеше най-добре да изпълниш нашия план.

— Така е.

— Тогава защо я пощади?

„Защото така ми внушиха боговете, ако въобще ги има. Аз им принадлежа и те ме накараха да го сторя. И им благодарих. Сега съм постигнал съвършенството. О, опознах всичко от живота, остава да се срещна със смъртта. Бях й първият и тя, макар да спеше, ще ме помни цял живот. Когато се събуди и види, че съм се подписал със собствената си кръв, а не с нейната, ще разбере какво съм направил. Искам тя да живее вечно. Аз ще умра скоро. Карма.“

Ори сложи кръстчето в тайния джоб в ръкава на кимоното си и отпи от освежаващия зелен чай; чувстваше се съвсем задоволен и толкова жив.

— Спомена за някакво нападение?

— Да. Ще подпалим Британската легация в Йедо.

— Добре. Дано е скоро.

— Скоро ще е. Соно-джой!

Сър Уилям беснееше в Йокохама.

— Кажи им го пак за последен път, за Бога. Правителството на Нейно величество изисква незабавно обезщетение от сто хиляди лири стерлинги в злато за нападение и убийство на англичанин. Убийството на англичанин е кинджиру от Бога! И още, че искаме убийците от Сацума до три дни, иначе ще предприемем сериозни действия.

Той беше в малката претъпкана приемна в Британската легация в Йокохама, заобиколен от пруския, френския и руския посланик, от двамата адмирали: британския и френския, и генерала. Всички бяха силно разгневени.

Срещу тях седяха някак тържествено двама представители на местните Бакуфу: главният самурай от охраната на Колонията и управителят на Канагава, в чиито правомощия беше Йокохама. Японците бяха с широки панталони и с кимона, наметнати със свободни в раменете манти, препасани с колани, и с по два меча. Явно се чувстваха неловко и кипяха отвътре. Призори въоръжени войници със заредени пушки бяха дошли в митниците на Йокохама и Канагава, за да съобщят, че на обяд ще се проведе незабавна среща. Яростта и бързината, с които гренадирите действаха, бяха нечувани.

Между двете преговарящи страни седяха на възглавници преводачите. Японският — на колене, а другият, швейцарецът Йохан Фаврод — с кръстосани крака. Общият им език бе холандският.

Срещата продължаваше втори час — от английски се превеждаше на холандски, после на японски, пак на холандски и оттам на английски и всичко това се повтаряше многократно. Правеха се, че не разбират въпросите на сър Уилям, или ги отклоняваха, така че се налагаше швейцарецът да ги повтаря по няколко пъти; разговорът умишлено се протакаше, уж че японците искали време „за да се консултират с по-висшите чиновници дали да започнат проучване и разследване на случая“. „О, да, в Япония проучването и разследването са две различни неща. Негова светлост управителят на Канагава желае да обясни подробно, че той няма никакви правомощия в Сацума, която е отделно кралство…“, „О, не, негова светлост управителят на Канагава смята, че заплашително извадените пистолети са причина за нападението, а и чужденците са проявили неподчинение на древния японски обичай“ или „Колко чужденци казахте, че са били в групата, която е трябвало да коленичи… Ами нашите обичаи…“