Читать «Гай-джин» онлайн - страница 63

Капаците в стаята му бяха открехнати от вятъра и скърцаха. Виждаше зората. „Червено небе на съмване, да му мислят орачите. Буря ли ще има?“ — зачуди се, после седна в походното легло и провери превръзката на ръката си. Беше чиста, без прясна кръв по нея. Изпита огромно облекчение въпреки туптенето в главата си и владеещото го леко раздразнение; чувстваше се отново здрав. „О, Господи, ще ми се да се бях държал по-мъжки. — Направи усилие да си спомни резултата от операцията, но всичко му се губеше. — Зная, че плаках. Не беше точно плач, сълзите ми сами течаха.“

С усилие отпъди мрачните мисли. Стана от леглото и отвори широко капаците, държеше се здраво на краката си и беше гладен. Наблизо имаше кана с вода, плисна малко на лицето си, изплакна устата си и изплю водата в градинския шубрак. Отпи глътка и се почувства по-добре. Градината беше пуста, миришеше на гниещи зеленчуци и нисък прилив. От мястото му се виждаше част от стените около храма и градината, нищо повече. През една пролука между дърветата зърна караулното и двама войници.

Едва сега забеляза, че са го сложили да спи с ризата и дълги вълнени долни гащи. Разкъсаното му, окървавено палто беше метнато на един стол, панталоните и ботушите му за езда, изкаляни в оризищата, се търкаляха до него.

„Няма значение, имам късмет, че съм жив. — Филип Тайърър започна да се облича. — Ами Струан? А Бабкот — скоро ще трябва да застана лице в лице с него.“

Нямаше бръснач, така че не можеше да се обръсне. Нито носеше гребен. „И това е без значение.“ Обу си ботушите. От градината долавяше песен на птици и движение, някакви далечни викове на японски и лаене на кучета. Ни помен от звуците на нормалните градове, на английските градове, никакви сутрешни провиквания „Топли гевреци, моля“ или „Прясна водааа“, или „Голчестърски стриди, тазсутрешни, пресни, за продан, за продан“, или „Направо от печатницата, последната глава от г-н Дикенс, само едно пени, само едно пени“, или „Таймс, Таймс, прочетете всичко за големия скандал с Дизраели, прочетете всичко за скандала…“

„Дали ще ме уволнят? — запита се той, стомахът му се сви при мисълта да се върне у дома опозорен, злополучен, провален, изгонен от славното на Нейно величество Министерство на външните работи, представител на най-великата империя, която светът някога е виждал. Какво ще си помисли за мен сър Уилям? Ами тя? Анжелик? Слава Богу, че избяга в Йокохама — дали ще ми проговори отново, когато научи?“

— О, Господи, какво ще правя?

Малкълм Струан също беше буден. Някакво шесто чувство за опасност, някакъв шум отвън го бе събудил само преди минута, макар да му се струваше, че е буден от часове. Лежеше на походно легло, осъзнал настъпването на деня, операцията и че е сериозно ранен, и че нямаше изгледи да оживее. Всяко вдишване му причиняваше остра разкъсваща болка. Дори и най-малкото движение.

„Но няма да мисля за болката, само за Анжелик и че тя ме обича и… Ами какви са тези лоши сънища? Че тя ме мрази и бяга? Мразя сънищата и мразя, когато не мога да се владея, мразя да лежа тук, ненавиждам да съм слаб, след като винаги съм бил силен, винаги възпитаван в сянката на моя герой, великия Дърк Струан, Зеленоокия дявол. О, колко жалко, че нямам зелени очи и не мога да съм толкова силен. Той е моята пътеводна звезда и аз ще бъда като него, ще бъда.