Читать «Гай-джин» онлайн - страница 61
Джеймс Клавел
Анжелик се подпираше на вратата, опитваше се да проумее случилото се — трудно й беше да подреди мислите си, някакъв мъж в градината, каква градина, но Малкълм беше в градината на Голямата къща, не, той е долу ранен, не, това е сън, а той й разправяше, че щели да живеят в Голямата къща, и за сватба… „Малкълм, той ли беше мъжът, който ме докосна? Не, той ми каза, че щял да умре. Глупости, лекарят ме увери, че бил наред, всички казват, че бил наред, защо наред, защо не добре или отлично или сносно? Защо?“
Страстното й желание за сън надделя. Луната грееше през процепите на капаците и като се запрепъва през сноповете светлина до леглото, тя се строполи признателно на мекия дюшек. С дълбока въздишка на задоволство се зави с чаршафа до кръста и се обърна настрана. След секунди спеше дълбоко. Ори безшумно се измъкна от скривалището си, удивен, че все още е жив! Макар да се бе залепил с мечовете си към стената, ако бяха претърсили истински, щяха да го открият. Видя, че резето на вратата е на мястото си, капаците също бяха залостени; девойката дишаше дълбоко, с една ръка под възглавницата, а другата — върху чаршафа.
„Добре. Тя може да почака. Първо, как да се измъкна от този капан? През прозореца или през вратата?“
Тъй като не виждаше през процепите, дръпна леко резето, открехна единия капак, после другия. Войниците все още се въртяха долу. До съмване оставаха още цели три часа. Облаците се сгъстяваха и се носеха към луната. Тялото на Шорин лежеше сгърчено на пътеката като мъртво животно. За момент се изненада, че не са му отсекли главата, после си спомни, че гай-джин нямат обичай да взимат главите на убитите за излагане на показ или за преброяване.
„Трудно ще избягам оттук, без да ме видят. Ако войниците не се махнат, ще се наложи да избягам през вратата.
Това означава да я оставя отворена. По-добре да мина през прозореца, при положение че изобщо успея.“
Проточи внимателно шия и видя малкия перваз на стената; спускаше се под другия прозорец, а после завиваше към оттатъшната страна — това беше ъглова стая. Вълнението му нарасна. „Скоро облаците ще скрият луната. Тогава ще избягам. Ще избягам!
Без да вдига шум, той нагласи резето така, че капаците да останат леко отворени, после се върна до леглото.
Дългият му меч беше още в ножницата и той го извади да му е подръка върху смачканата бяла копринена завивка. „Бяло — помисли си Ори. — Бели чаршафи, бяла плът, бялото е цветът на смъртта. Подходящо. Идеално за писане. Какво да напиша? Името си?“