Читать «Гай-джин» онлайн - страница 52

Бабкот се приближи до нея:

— Струан е наред, не се тревожете. Ето, пийнете това — каза състрадателно, докато й даваше опиата. — Ще ви успокои и ще ви помогне да заспите.

Анжелик се подчини. Течността нямаше вкус.

— Ще спи спокойно. Елате. Време е и вие да поспите. — Докторът я подкрепи по стълбите до стаята й. На вратата се поколеба: — Наспете се… Ще спите добре.

— Боя се за него, много се боя.

— Недейте. Утре сутринта ще е по-добре, ще видите.

— Благодаря ви, и аз съм по-добре сега. Той… Струва ми се, че Малкълм мисли, че ще умре. Ще умре ли?

— Разбира се, че не. Силен младеж е и съм сигурен, че ще му мине като на куче. — Бабкот повтори същата баналност, която бе изричал хиляди пъти, ала не казваше истината: „Не зная, човек никога не знае. Сега всичко е в Божиите ръце“.

И все пак от опит знаеше, че е по-добре да даде на влюбената надежда и да намали товара на нарастващото безпокойство, макар да не беше правилно или честно да го прави. „Господ знае дали пациентът ще умре, или ще живее. Дори така да е, ако човек е безпомощен, ако човек е сторил най-доброто, на което е способен, и е убеден, че това, заедно с цялата му наука, е достатъчно, какво друго може да направи, без да полудее. Колко млади мъже като този си виждал мъртви на сутринта или на следващия ден… или оздравели, ако такава е била волята на Господа. Такава ли беше сега? Мисля, че ни липсват познания. Пък и Божията воля. Ако има Бог.“ Той неволно потрепери.

— Лека нощ, не се безпокойте.

— Благодаря ви. — Анжелик пусна резето, отиде до прозореца и отвори стабилните капаци. Умората й надделя. Нощният въздух беше топъл и приятен, луната се бе вдигнала високо. Свали халата си и изтощена се избърса с кърпата, умираше за сън. Нощницата й беше влажна и полепна по нея, предпочиташе да я смени, но не си носеше друга. Градината отдолу бе голяма и пълна със сенки, с дървета тук-там и с малък мост над тесен поток. Бризът галеше върховете на дърветата. Толкова сенки в лунната нощ.

Някои се размърдваха от време на време.

5.

Двамата младежи я видяха в момента, когато се появи на градинския праг на четирийсет ярда от тях. Бяха си избрали добра засада с изглед към цялата градина, както и към главната порта, караулното и часовите; наблюдаваха ги вече от час. Веднага пропълзяха по-навътре в листака, изумени, че я виждат, и още по-изумени от сълзите по бузите й.

Шорин прошепна:

— Какво ста…

Млъкна. Наряд от един сержант и двама войници — първият, който трябваше да падне в капана им — се появи иззад далечния ъгъл на парка; гренадирите поеха по пътеката покрай стените. Ори и Шорин се приготвиха, после застинаха неподвижно, черните им, плътно прилепнали по тялото дрехи ги правеха почти невидими; бляскаха само очите им.

Патрулът мина на пет крачки и младите шиши можеха да го нападнат лесно и безопасно от засадата. Шорин — ловецът, борецът и водачът в битката, докато Ори беше умът и стратегът — бе избрал безразсъдството, но Ори реши, че трябва да нападат само патрули от един или двама души, освен ако не се случеше нещо непредвидено или ако нещо не им попречеше да нахлуят в оръжейния склад.